— Нина.
Нина кимна в отговор на по-възрастната жена.
— Морийн.
— Не очаквах да те видя отново тук. Какво искаш?
— Всъщност искам да говоря с теб.
Ротшилд присви очи зад очилата си.
— Много съм заета, Нина. Всъщност сега имам среща с Роджър Хогарт. Сигурно го помниш.
— О, да. Всъщност той ме помоли да го представлявам. Възпрепятстван е.
— А-а-а. Надявам се да не е нещо сериозно. — Лицето ѝ не изразяваше никакво съчувствие.
— Не е, но няколко дни няма да може да ходи. Затова ме помоли аз да говоря с теб вместо него.
Нина знаеше, че Ротшилд умира от желание да ѝ откаже, но Хогарт беше уважаван член на академичната общност и имаше добри връзки. Ако откажеше среща на заместника му, той можеше да го приеме като обида… или признак, че тя се страхува да защити позицията си.
— Предполагам — каза най-накрая тя с огромна неохота, — че мога да отделя няколко минути. Като услуга за Роджър. — Тя се обърна и тръгна по коридора, а Нина се усмихна на Лола, преди да я последва към кабинета ѝ.
Който някога беше неин. Изгледът към Манхатън беше болезнено познат, но всичко останало беше променено. Усещането за отчуждение се завърна с пълна сила. Ротшилд седна зад голямото бюро и нетърпеливо махна с ръка на Нина да седне на стола срещу нея.
— Е? За какво иска да говори с мен Роджър?
— Всъщност за това. — На бюрото лежеше една лъскава брошура, рекламираща „Телевизионното събитие на десетилетието на живо“. На корицата се кипреше Сфинксът от Гиза. Нина я взе. — Имам чувството, че всеки път, щом включа телевизора, виждам реклама за това. Любопитна съм откога АСН се занимава с телевизионни реклами и подпомагане на смахнати култове.
— АСН не подпомага никого, Нина. — Гласът на Ротшилд натежа от високомерие. — Привличането на организации като „Храмът на Озирис“ намалява оперативните ни разходи, а нашият дял от рекламните приходи ще помогне при финансирането на безброй други проекти и ще издигне имиджа на АСН пред света. Става въпрос за печеливша ситуация и добър бизнес, чисто и просто.
— Странно, не знаех, че АСН е бизнес. — Нина отвори брошурата и видя снимка на Лоугън Бъркли, заел героична поза пред пирамидите. — Ти ли го постави начело на разкопките?
— Лоугън беше най-добрият кандидат за тази работа.
— Лоугън е съвършен егоист. Защо не избра Кал Ахмет или Уилям Шофийлд? И двамата имат много по-голям опит.
— Ако искаш да знаеш, те присъстваха в списъка с резервите — отвърна студено Ротшилд. — Но Лоугън беше мой личен избор. Презентацията му ме впечатли най-много.
Искаш да кажеш, че най-много ти се мазнеше, помисли си Нина, но премълча.
— А той прие ли идеята за тоталното опорочаване на принципите на археологията? Това също ли беше част от презентацията му?
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид избързването и пренебрегването на научните практики, за да може телевизията да се сдобие с по-висок рейтинг.
— Ти си последният човек, който може да ми говори за „пренебрегване на научните практики“, Нина — сопна ѝ се Ротшилд. — Тоталното ти незачитане на правилата беше основната причина да те уволня, забрави ли?
— Не става въпрос за мен. — Нина едва сдържаше гнева си. — А за това, че АСН се продава! Тя беше създадена да защитава тези открития, не да ги експлоатира!
— А, сега разбирам защо си дошла. — Тънките устни на Ротшилд се разтегнаха в презрителна усмивка. — Това е някакъв отчаян опит да се реабилитираш пред себе си, нали? Искаш да удариш с юмруци по стените на храма на своите потисници, за да убедиш себе си, че си права, а всички останали грешат? — Тя се изправи и се облегна на бюрото, навеждайки се напред. — Откажи се! Независимо какво си мислиш, ти не си незаменимото сърце на АСН — организацията работи перфектно и без теб. Всъщност дори по-добре. Знаеш ли колко наши служители са загинали, откакто те няма? Нито един!
Нина си пое рязко дъх.
— Това беше много подло, Морийн — каза тя през зъби.
За миг изражението на Ротшилд показа, че дори тя е осъзнала, че е прекалила. Но този миг отмина бързо.
— Ти каза, Нина, че си дошла и смяташ да се задържиш тук. Според мен за всички е най-добре да си идеш. А най-добре ще е повече да не се връщаш.
Нина се изправи и сви юмруци, за да не види Ротшилд треперенето на ръцете ѝ.
— Онова, което правиш в Египет, е обида за професията и ти го знаеш много добре.
— И двете знаем коя е истинската обида за професията — възрази Ротшилд.
Нина я погледна с омраза, отвори вратата и излетя от офиса. Отдясно на сградата на ООН имаше малък парк; Нина профуча край него, а двайсет минути по-късно гневът продължаваше да бушува в гърдите ѝ. Изпитваше някакво перверзно удоволствие от него — знаеше, че щом утихне, на мястото му ще се възцари отчаяние, по-дълбоко от всякога.