— Къде се намираш?
— Сто и пета улица… Сто и четвърта… Сто и трета…
— По дяволите, Еди! Не знаеш ли колко е опасно това?
— Ти се погрижи момчетата ти да разберат, че Нина е добрата, а тъпанарите, които я преследват са лошите, става ли? Чао!
— Значи… — обади се предпазливо Грант, докато прибираше телефона с едната си ръка, а с другата затягаше предпазния колан, — и друг път си карал бързи коли, а?
— Да — промърмори Еди, съсредоточен върху пътя. Увереното поведение на ламборгинито му позволяваше да лавира безпроблемно между останалите превозни средства; усещането беше като в компютърна игра, но тук и най-малката грешка би означавала не само край на мурсиелагото, но сигурно щеше да нарани или убие и невинни хора.
— Какви, например?
— Последното бързо нещо, което карах, беше едно ферари 430.
Грант кимна одобрително.
— Яка кола. Твоя ли беше?
— Смяташ ли, че ако можех да си позволя да имам ферари, щях да работя като бодигард?
— Прав си, човече. Ей, автобус, автобус!
— Виждам го. — Улицата пред тях беше празна поне още две пресечки. Еди изпревари автобуса и ускори. Ламборгинито безпроблемно подмина стоте мили в час.
Грант въздъхна накъсано.
— Значи това ферари — грижил си се добре за него, нали?
— Не — отвърна Еди, подсмихвайки се под мустак. — Направо го размазах. — Хлъцването от съседната седалка прозвуча така, сякаш Гранд се опитва да си поеме въздух. — Не се тревожи. Ще се погрижа за твоето Ламбо.
— Нито драскотина, нали?
— Ако се окаже по-голямо от драскотина, ти сигурно няма да си в състояние да се тревожиш за това. — Остави актьора да размишлява върху думите му, а телефонът отново иззвъня. — Ще се обадиш ли?
— Еди! — изкрещя Нина в поднесената ѝ от Мейси слушалка. — Какво правиш?
— Идвам към теб — чу се гласът му. — Разказах на едно приятелче от полицията какво става и съм тръгнал на юг да те пресрещна. Къде си?
— Движа се нагоре по Парк. — Беше излязла от тясната Двайсет и първа улица на доста по широкото Парк авеню.
— Лошите?
— Точно зад нас са! — извика Мейси.
Не се шегуваше. Светлините в огледалото светеха по-ярко, двигателят на доджа ревеше като разярен бик. През прозорците се подаваха две фигури — гологлавият от мястото до шофьора, Змийската кожа зад него.
И двамата държаха пистолети…
Мейси се просна върху седалката. Телефонът се изплъзна от ръката ѝ и падна на мръсния под. Разнесоха се равномерните гърмежи на револвера и бързото потракване на автоматичен пистолет ТЕС-9. В корпуса на таксито се забиха още куршуми. Два улучиха бронираното стъкло, пробивайки дупка с размера на юмрук точно до главата на Нина. Още един изстрел и стъклото щеше да се пръсне…
Тя рязко зави наляво, фордът тромаво поднесе и прегази мантинелата между дърветата, които разделяха двете платна. Рикардо извика от болка.
Доджът беше твърде голям, за да премине през пролуката и да продължи да ги преследва. Тя изправи колата и навлезе в насрещния трафик, като се качи върху тротоара, за да избегне опасността от челен сблъсък. След това направи обратен завой и пое на запад.
Пикапът трябваше да направи много остър завой. Задницата му поднесе, като запрати Змийската кожа върху задната седалка и без малко не изхвърли гологлавия през прозореца на улицата. Разнесе се скърцане на спирачки, когато огромната кола спря рязко, за да го изчака да се прибере вътре.
Спирането увеличи разстоянието между двете превозни средства. Но не много. Нина започна мислено да оглежда картата на Манхатън за нещо, което би могло да ѝ помогне да дръпне още повече напред, като същевременно обмисляше най-прекия маршрут до Еди. През Пета и Бродуей, след това на север по Шесто авеню…
Доджът поднови преследването, приближавайки се със застрашителна бързина.
Ламборгинито зави със свистящи гуми на юг, поглъщайки трикилометровата права на Сентръл Парк Уест. Намираше се в началото на дълго авеню и приближаваше Кълъмбъс Съркъл. Еди лавираше между колите, без да намалява скоростта.
— Ъ-ъ-ъ… пич — обади се Грант, — ще се наложи да намалиш на завоя — улицата е еднопосочна. — Придвижващите се на юг по Сентръл Парк Уест коли трябваше да минат по Шейсет и втора улица, последните две пресечки се използваха само от отиващите на север превозни средства.
— Това е моята улица — поправи го Еди. Нямаше време да минава по заобиколен път. Той впери поглед в двете платна, които продължаваха напред. Дали щеше да има място?