Ниска, тясна пролука в една от стените точно преди пресечката. Ръководена от някакъв див инстинкт, Мейси се промуши през нея. Озова се в малък двор зад някаква къща, слабо осветен от прозореца горе. Единственият друг изход беше вратата на самата къща.
Тя се притисна към стената с разширени от страх очи, докато стъпките се приближаваха — после отминаха, забавяйки се на пресечката. Дотичаха още мъже. Трак-трак. Кротала. Тя сдържа дъха си. Ако някой от тях забележеше пролуката…
Но преследвачите ѝ продължиха нататък, разделяйки се при всяка от алеите. Шумът от стъпките им бързо заглъхна в нощта.
Мейси се свлече, дишайки тежко.
Тя остана в двора почти двайсет минути, за да е сигурна, че никой няма да е наблизо, когато изпълзи от дупката си. Алеята беше празна, безмълвна. Мейси се ориентира за местоположението си и навлезе във вътрешността на квартала.
След десетина тревожни минути достигна до малък площад. От едно кафене в далечния край се чуваше приглушена музика, но тя се интересуваше само от очуканата жълта кутия на уличния телефон наблизо. Огледа внимателно улицата, претършува джобовете си за останали дребни монети, после се обади.
— Мейси? Ти ли си? — Бъркли звучеше дори по-ядосано от преди.
— Да — отвърна тя тихо. — Те смятат да ограбят Залата на летописите! Има друг тунел, копаят…
Той изобщо не я изслуша.
— Мейси, върни се тук и се предай на полицията веднага.
— Какво искате да кажете с това да се предам? Аз не съм…
— Доктор Хамди е съгласен да не повдига обвинение за нападение, но само ако се предадеш и върнеш парчето, което си задигнала.
— Какво парче? — възрази Мейси объркано. — Не съм задигала нищо!
— Мейси, доктор Хамди и господин Гамал са те видели да отчупваш парче от Сфинкса! Имаш ли представа колко сериозно е това? Осъждат хора на десет години затвор за много по-маловажни неща! Когато си избягала, само си влошила нещата, но ако се върнеш веднага, ще направя каквото мога да успокоя властите…
— Чуйте ме! — извика тя. — Хамди е забъркан в това, както и Гамал! Идете и погледнете сам, там има…
— Мейси! — изрева Бъркли. — Върни се при разкопките веднага и се предай! Ако не го направиш, не мога да ти помогна с нищо. Просто…
Мейси прекъсна връзката, страхът и паниката се върнаха при нея с пълна сила. Какво да направи, по дяволите? Шабан беше изпратил хора да наблюдават хотела. Тя не можеше дори да събере вещите си. Всичко, което имаше, бяха дрехите, с които бе облечена и съдържанието на джобовете ѝ.
Което не беше много. Фотоапаратът, тънка пачка египетски банкноти и стотина щатски долара. Поне паспортът и кредитните ѝ карти бяха още в нея — нямаше начин да го остави без надзор в хотелската си стая.
Тя претегли възможностите пред себе си. И да се предадеше, и да я хванеше полицията, Хамди несъмнено щеше да свидетелства срещу нея. А ако хората на Шабан я хванеха…
Тази мисъл накара сърцето ѝ да се разтупти отново. Искаха я мъртва, и дори и да напуснеше Египет, щяха да я чакат вкъщи, да наблюдават родителите ѝ. Тя не можеше да рискува да ги забърка.
Значи такъв беше планът на Шабан. Ако той успееше, както планираше, да разграби Залата на летописите преди АСН да я отвори, никой нямаше да узнае, че са го направили, защото Бъркли щеше да бъде видян от милиони хора да влиза в камерата на хиляди години. Тя трябваше да предупреди някого. И щом Бъркли не искаше да я изслуша, тя трябваше да намери някой друг — някой, който беше по-вероятно да ѝ повярва и да убеди останалите да предприемат някакви действия.
Мейси се отдалечи от телефона, несъзнателно поглаждайки вързаната си на конска опашка коса… и това ѝ подсказа една идея.
Тя отново бръкна в джоба си. Освен паспорта ѝ там имаше и нещо друго: сгънати страници от списание. Когато ги разтвори, оттам ѝ се усмихна привлекателна жена с червеникава коса, вързана на опашка по същия начин като тази на Мейси.
Доктор Нина Уайлд. Откривателката на Атлантида и на много други неща. Вдъхновението на Мейси, жената, която ѝ беше вдъхнала решителност да дойде тук.
И чиито твърдения бяха невероятни… преди истинността им да бъде доказана по впечатляващ начин.