- А какво го задвижва? - попита Мейси.
Нина се усмихна мрачно.
- Ние. Върху моста трябва да има някакъв спусък - когато тежестта е по-голяма, започва яко клатене.
- И как тогава ще минем от другата страна?
- Като се държим много здраво - отвърна Еди и извади въже от раницата си. - Веригата не е много дълга, така че когато тежестта стигне до края, тя ще спре. Мисля, че ако се завържа за моста, всичко ще бъде наред.
Нина не беше съвсем сигурна.
- А ако целият мост падне и те повлече със себе си?
- Тогава ще умра като капитан Кърк! - Забелязвайки нещастната ѝ физиономия, той продължи: - Или ще го направим, или ще стоим тук и ще съжаляваме, че не сме донесли със себе си шестметрова дъска.
- Тогава просто се дръж много, много здраво, чу ли?
Еди прехвърли въжето през гредата и го завърза за тялото си.
- Добре, започвам - промърмори той, докато стъпваше внимателно върху гредата.
Нищо не се случи. Тя изглеждаше солидна и сигурна. Той коленичи, изтика примката на около метър по-нататък, пълзешком се придвижи напред и повтори упражнението. Нина го наблюдаваше нервно.
Измина половината, три четвърти…
Гредата помръдна.
- Мамка му! - изпъшка той и се вкопчи здраво в камъка, когато веригата издрънча… И спря.
- Какво стана? - извика разтревожено Нина.
Той повдигна глава.
- Не знам, но съм доволен, че стана! - Той бързо пропълзя последните метър-два, след което се развърза и се огледа. По едната стена минаваше голяма пукнатина. Няколко камъка се бяха отчупили и единият бе заседнал между зъбците на колелото, пречейки му да се завърти. Еди го провери дали е разхлабен. Камъкът помръдна леко, но тежестта на колелото го държеше на мястото му.
- Изпълзете една по една - каза той. - И то бавно.
Нина премина първа, следвана от Мейси.
- Земетресение ли го е повредило? - възкликна Нина, забелязвайки пукнатината. - Или може би просто тежестта на самата постройка!
- Египетски строители - пошегува се Еди и помогна на Мейси да се изправи.
- Да не би английските да са подобри? - попита обидено тя. - Какво сте построили вие, което е оцеляло хиляди години?
- Стоунхендж.
Тя се нацупи.
- Добре де, признавам го. Но все пак не е толкова як, колкото пирамидите!
Зад изхода Нина забеляза друг спускащ се коридор, който имаше гладък под, а не стъпала.
- Какво следваше при следващия арит?
- Огненото езеро - спомни си Мейси. - Или Погълнатия от огън.
- Огън и в двата случая - каза Еди. - Страхотно. Точно каквото ни трябва в това тясно затворено пространство.
- Предишният капан беше повреден. - Нина посочи към камъка, който се беше заклещил в зъбците на колелото. - Може отново да извадим късмет.
Той простена и започна да се спуска по коридора.
- Защо ти трябваше да го казваш? Направо ни урочаса!
Наклонът беше доста стръмен и те бяха принудени да се придвижват бавно. Проходът правеше още деветдесет градусови завои; Нина осъзна, че се спускат по спираловидна пътека, което я накара да се замисли дали медните тръби не са свързани с друга камера отдолу. Най-накрая стигнаха до гравираните колони пред следващия вход.
Еди подуши въздуха.
- Мирише странно. Не мога да позная на какво, но не ми харесва.
Той освети камерата. Тя беше голяма и правоъгълна, в дъното ѝ се забелязваше друг изход. На тавана имаше няколко дупки. Една от тях беше голяма и приличаше на комин, но всъщност малките го накараха да застане нащрек: от тях очевидно трябваше да падне нещо.
Освен релефната хрътка на едната стена, която ги наблюдаваше, единственото друго в стаята бяха няколко големи кръгли медни купи, поставени до входа. Право напред в пода имаше квадратна дупка, широка около метър, която се оказа пълна с някаква течност; пред отсрещния изход също имаше такава. Останалата част от пода между двата басейна беше малко по-ниска от секцията, където бяха застанали; цялата ширина на камерата бе идеално гладка.
- Ох, нещо не е наред в тази картинка - каза Нина. Очевидно това бе поредният капан, но тя не можеше да разбере откъде идва опасността. - Къде е огънят?
- Може да е угаснал - рече с надежда Мейси, която се приближи, за да огледа по-добре озъбения бог.
- Не мърдай - предупреди я Еди, който коленичи край басейна и колебливо топна пръст в течността. - Това е просто вода. - Той я освети с фенерчето и забеляза, че басейнът е ограден със стени само от трите си страни. - Дълбок е около метър и двайсет. Като че ли е свързан с отвора в другия край.
- С тунела ли? - попита Нина. - Странно. Защо просто не отидем там?