- Наистина ли смяташ, че ще е толкова лесно?
- Дори не съм си го помисляла. Какво е това? - Тя освети с фенерчето си нещо, което се намираше между отвора и издълбания под - фино черно усукано въже, което свързваше тавана с пода.
- Нещо, което нямам намерение да докосвам - отвърна Еди. Той насочи светлината в тунела. - Минава през него. Ако искаш да влезеш вътре, трябва да го скъсаш.
- Което според мен ще бъде изключително лоша идея, не смяташ ли? - Вниманието ѝ се насочи към разширението в центъра на стаята, където забеляза още въжета, опънати между тавана и пода - както и отсъствието на нещо. - Усещате ли, че нещо липсва?
- Какво? - попита Мейси, като пристъпи напред.
- Процепи. Не се забелязват никакви линии, които да маркират ръбовете на отделните каменни плочи. Сякаш всичко представлява една огромна каменна плоча!
Еди огледа стените.
- Най-големите блокове са с размери метър и осемдесет на три. Но подът е дълъг поне девет метра. Нали не може да е просто една плоча?
- Не виждам как ще стане. - Нина се огледа и видя Мейси, която се канеше да пристъпи напред. - Не, почакай…
Мейси стъпи на пода - и кракът ѝ пропадна.
Тя изкрещя и едва не падна напред, но Нина успя да я подхване.
- Какво беше това, по дяволите? - изпъшка Мейси и отскочи назад, а от обувките ѝ се проточиха лепкави нишки, излизащи от мързеливо плискащата се вода, която се намираше там, където миг по-рано сякаш имаше твърда скала. Тя се опита да ги изчисти. - Гадост! Какво ли е това?
- Петрол. - Еди се приближи до нея. Той потопи ръка в големия басейн, който се разкри пред тях, маскиран под плътен слой пясък. Когато я извади, от пръстите му закапа същата гъста, мазна течност. - Той плава по повърхността на водата, а те са го посипали с пясък, за да не се различава от пода.
Нина погледна към дупките в тавана.
- Обзалагам се, че ако скъсаш някоя от нишките, от горе нещо пламва и искрите се посипват върху петрола. Бум! Опечени обирджии.
Мейси отвратено изтърка подметката си в пода.
- А как ще преминем, без да задействаме капана?
- Ще преплуваме под него - отвърна Еди и посочи с пръст водния басейн, който се беше поразчистил от петрола. - Огънят ще е само по повърхността.
- Едва ли ще стане толкова лесно. - Нина погледна подозрително фалшивия под. Завъртя се и фенерчето ѝ освети странно изглеждащи медни кълба. - Аха.
- Какво става? - попита Мейси.
- Вътре има нещо. - Нина бръкна в кълбото и напипа ръчка, прикрепена към дъното му - или всъщност към капака, както установи, щом го вдигна. - Знаете ли какво е това според мен? - Тя го сложи върху главата си. - Водолазен шлем! - Гласът ѝ отекна в кълбото.
Еди почука по него и тя извика недоволно.
- Вътре едва ли ще се събере много въздух.
Тя махна кълбото от главата си.
- Няма нужда от много. Просто трябва да е достатъчно, за да се премине от другата страна. - Тя посочи басейна. - Според мен дупките не са свързани с тунел - те са просто изходи, откъдето да се излиза от басейна, без да се докосва петрола. Щом това нещо се потопи под вода, вътре ще има достатъчно въздух, за да се диша, и докато стоим по-далеч от петрола, няма да се изгорим. След това влизаме през дупката в другия край, излизаме и - хей! Преминали сме оттатък!
Еди огледа скептично другото кълбо.
- Твърде е тънко, за да ни пази дълго време от жегата.
- Това е единственият начин да се мине оттатък, без да бъдем изпържени. Сигурна съм, че във водата има нещо, което да попречи на хората просто да преплуват под петрола. - Тя взе примитивния шлем. - Мисля, че нямаме друг избор.
Еди я погледна огорчено и поклати глава, но се съгласи.
- Добре. Но аз ще мина пръв.
- Не, аз ще мина - настоя Нина. - Ако отдолу има някакви препятствия и аз се блъсна в тях, ще трябва да ми кажеш накъде да вървя.
- Сигурна ли си?
- Не - призна тя, вървейки към водния басейн. Колебливо потопи крак под повърхността, после надяна шлема и се потопи цялата. - Пфу! Току-що осъзнах, че водата е стояла тук хиляди години.
- Просто не я пий - каза Еди. - Макар че това може да се каже за всичката вода в Египет!
Нина се потопи внимателно, докато над водата остана само главата ѝ, след което протегна ръка към шлема в ръцете на Еди и хвана здраво вътрешната дръжка.
- Последен шанс да ме пуснеш пръв - рече той.
- Ще се оправя - отвърна тя, докато вземаше кълбото.
- Надявам се. - Постави го на раменете си и се потопи.
Оказа се, че шлемът изисква изненадващо усилие да се държи на мястото си, непрекъснато искаше да изплува. Нивото на водата започна застрашително да се покачва, но сгъстеният въздух вътре го спря малко преди да достигне носа ѝ. Тя се наведе и се напъха в тунела с ясното съзнание, че запасите ѝ от въздух са ограничени. Шлемът застърга в тавана.