- Не им подхвърляй идеи - обади се Мейси, поглеждайки нервно към наблюдаващите ги богове.
- Това е единственият път надолу - обяви Еди, - така че рано или късно ще разберем. Освен ако не искаш да се върнем… О, кого заблуждавам? Нямаше смисъл дори да питам.
- Защо тогава въобще сме си правили труда да стигнем дотук? - посочи Нина с усмивка. - Освен това първият капан беше счупен, а през втория минахме сравнително лесно.
- О, да - изсумтя той, показвайки почервенялата си ръка, - преминаването през огненото езеро беше фасулска работа!
- Добре де, беше трудно. Но сме се справяли с по-големи трудности. Докато главите ни са на раменете, всичко ще бъде наред!
Мейси вдигна показалец.
- Нали не сте забравили, че последният капан се нарича Онзи, който реже глави?
- Значи ще се наведем! - Тя насочи фенерчето си надолу Коридорът продължаваше по права линия още известно време. - Просто трябва да сме много внимателни и да не прибързваме.
Еди сложи ръка на мокрото ѝ рамо.
- Добре, тиквичке. Но този път аз ще вървя пръв, става ли?
- Води, тиквичке - отвърна гя и го плесна по задника.
- Я си намерете стая - промърмори Мейси. - Или гробница!
- Ха! - изсумтяха в един глас Нина и Еди.
- Какво? Само той ли може да си прави шеги?
- Ама моите са забавни - каза Еди и започна да се спуска по коридора.
Нина тръгна след него.
- Въпрос на вкус, скъпи.
Лицето му ставаше все по-сериозно, докато осветяваше последователно тавана и пода. Нещо привлече погледа му и той спря.
- Опа! - Той посочи към тавана. - Процепите между блоковете стават по-големи.
Нина прокара пръст по тях. Посипа се фин прах.
- Хоросанът се троши.
Мейси прехапа устни.
- Точно каквото ни трябва, когато над главите ни са надвиснали гигантски каменни блокове, а?
- Със сигурност трябва да я караш по бавно - рече Нина, когато Еди отново тръгна напред.
Той кимна, забелязвайки, че целият таван е направен все тъй калпаво - както и пода.
- Каквото и да прави Господарката на дъждовните бури - каза той, - мисля, че всеки момент ще се стовари…
Павето под крака му леко хлътна.
Всички замръзнаха. Иззад стените се разнесе тихо щракане, докато ефектът на доминото се приближаваше към завършека си…
Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характерен шум.
На вода.
- По дяволите - едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бликаше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше - но недостатъчно, че да ги повлече по склона.
- Не разбирам - рече Нина. - Това не може да нарани никого.
- Не това е капанът - обади се разтревожено Еди и посочи надолу по коридора. - А това!
Тя забеляза как пукнатините на пода бързо се разширяват, докато водата се стичаше по тях.
- О, по дяволите! Няма да я караме по-бавно - бягайте!
Веществото, което слепваше блоковете, не беше хоросан или цимент. Беше смесица от пясък и фино стрит варовик, който едва крепеше всичко на мястото му… и сега водата бързо го измиваше. Камъните се размърдаха, започнаха да се удрят един в друг, да потъват под краката на тримата…
И да падат.
С изчезването на крехкото лепило подът също започна да изчезва. Камъните падаха в дълбоката яма отдолу.
И с падането на всеки камък, коридорът ставаше все по-нестабилен.
Еди осъзна, че канавките не помръдват, но те бяха твърде тесни, за да се върви по тях - камо ли да се бяга.
- Минете пред мен! - извика той. Беше най-тежкият от групата - ако пропаднеше в пода, всички щяха да го последват.
- Не мога! - извика Нина зад него.
- Просто го направи, тръгвай!
С колосален гърмеж цялата горна част на рушащия се коридор се свлече в ямата. Пороят се превърна във водопад, но вредата беше сторена. Останалите камъни летяха един след друг в бездната и разкъсването бързо догонваше бягащите фигури.
- Натам! - извика Еди. Водата се спускаше по склона, беше оголила последните разхлабени камъни - а отвъд тях подът изглеждаше твърд. - Само още няколкостотин метра, тичайте!
Камъните под краката му се размърдаха и той се хвърли напред, приземявайки се на ръба на срутващата се секция. Нина също скочи напред, като едва успя да се задържи на крака, сблъсквайки се със съпруга си.
Зад нея Мейси се засили да скочи…
Но последният камък под краката ѝ падна.
Тя изкрещя - но крясъкът ѝ секна рязко, когато тя се стовари върху току-що разкрилия се ръб на ямата.
Фенерчето ѝ се търкулна по коридора, а тя задрапа по мокрия под, опитвайки се да намери място, където да се захване. Лактите ѝ се плъзнаха по ръба, после китките…