С увеличаване на налягането тръбата започна да се тресе първо в основата, после все по-нагоре, докато накрая насъбралият се въздух не изби през отвора като парен чук, разбивайки блокадата и издухвайки Еди на пода. Последва разтърсващо земята гъргорене, сякаш се беше прочистило най-голямото гърло на света, и ужасяващият бас зазвуча отново с пълна сила. От стените започна да пада мазилка, дори каменният под се напука.
Звукът беше толкова смазващ, че Нина почти не можеше да мисли. В основата на тръбите проблесна лъчът на фенерчето ѝ. Блокирането на отвора се беше провалило, но не можеше да няма друг начин…
Нещо, което Еди бе казал, я извади от дезориентацията ѝ.
Двете тръби, едната с бутало, което изтласкваше нагоре въздух при падането си. Самият въздух действаше като възглавница, забавяйки падането - имаше само една сравнително малка дупка, през която можеше да излиза, а фуниевидното стеснение в основата на органовата тръба му пречеше да стигне до дъното.
Тя се сети какво трябва да направи.
Грабна чука от разпиляното оборудване на Еди. След като махна ръце от ушите си, звукът стана непоносим - тя изкрещя, но не можа да чуе гласа си. Парче откъртена скала я удари по ръката. Край нея се посипаха и други отломки, в стената зейна пукнатина…
Тя замахна с чука.
Удари тръбата на мястото, където се стесняваше, и разкъса метала. От процепа се разнесе пронизителен писък. Нина заудря отново и отново - и тръбата се разпадна.
Навън бликна силна въздушна струя, силата на ужасния бас значително намаля. Тя отново удари по тръбата, опитвайки се да затвори онази част от нея, която произвеждаше звука. Металът край разкъсания отвор се изкриви.
Звукът заглъхна.
Нина отстъпи назад, главата ѝ звънтеше. Струята въздух продължаваше да бучи като двигател на реактивен самолет, но освен това се чуваше и друг звук, металическо потракване, което бързо се засилваше…
Еди я блъсна назад, миг преди основата на другата тръба да се пръсне и нещо във вътрешността ѝ да се удари толкова силно в земята, че да издълбае кратер. Буталото. След като въздухът беше започнал да излиза свободно от тръбата и вече нямаше какво да го задържа, то се бе спуснало надолу толкова бързо, колкото позволяваше гравитацията.
На пода паднаха още няколко фрагмента и дъждът от отломки спря. Тишината и спокойствието бяха направо стряскащи. Нина избърса праха от лицето си и погледна Еди. Устните му мърдаха беззвучно.
О, Господи, беше оглушала…
- Майтапя се - рече той и се ухили.
Тя го удари.
- Кучи син такъв!
- Хей, всичко ни е наред. Поне така мисля. - На лицето му се изписа загрижено изражение, когато щракна с пръсти до едното си ухо. - Мамка му, не ми звучи както трябва.
- И си изненадан, след всичко, което преживяхме? - Тя взе фенерчето си и погледна Мейси. - Добре ли си?
Мейси свали бавно ръце от ушите си.
- Боже. Мама и татко бяха прави - музиката не трябва да се слуша твърде силно.
Нина помогна на Еди да се изправи.
- Хайде да опитаме да отворим вратите.
Той отиде до изхода и се опита да повдигне вратата. Тя беше тежка, но помръдна. Когато намериха оборудването си, той успя да я издърпа достатъчно високо нагоре, за да могат Нина и Мейси да се проврат отдолу. След това те я държаха, за да мине и той. Еди се обърна и погледна към останките от капана.
- Пет преминати, остават два.
- Да, но последните два бяха много гадни - каза Мейси.
- Окървавеният резач на парчета и Онзи, който реже глави? Не ми звучи добре.
- Можем да ги преодолеем - рече Нина, насърчена от оцеляването им. - А след това… Ще се срещнем с Озирис.
Тръгнаха по коридора.
*
На около шейсет метра над главите им Озир водеше експедицията към Господарката на вибрациите. Във въздуха се носеше прах, размърдан от пронизващия звук на гигантската тръба.
- Мисля, че разбрахме откъде е идвал този звук - каза той, насочвайки мощното си фенерче към шахтата.
Останалите от групата го следваха по корниза. Макар че всички бяха облечени в маскировъчни униформи и носеха тежко оборудване и оръжия, те не бяха войници: Халил, който от любопитство беше решил да придружи Озир, беше оставил хората си на ховъркрафта. Останалите бяха членове на Храма на Озирис, мъже от личната гвардия на Шабан.
Той погледна към пропастта.
- Изглежда е някакъв капан. Уайлд, Чейс и онова момиче сигурно са го задействали. - Той се усмихна злобно. - Би било забавно, ако са загинали при задействането на някой капан, през който ние ще минем безопасно, но пък от друга страна се надявам да са оцелели, за да мога собственоръчно да ги ликвидирам.