- Да действаме - рече тя.
- Ако ме накълцат на парчета, да знаеш, че ще ти сритам задника в отвъдното. Мейси? - Мейси кимна. - Добре. Три, две, едно… давай!
Те прекосиха тичешком прага.
Остриетата останаха неподвижни.
Фенерчето на Нина осветяваше едната стена на коридора, Еди осветяваше другата, а Мейси тичаше след тях. Изминаха три метра, шест, стъпките им отекваха в коридора. Девет… Завоят бързо се приближаваше…
Под крака на Нина със скърцане се размърда една плоча.
Тя изтръпна от страх, но остриетата не помръднаха.
Зад тях обаче се разнесе звук. Някакъв механизъм се задейства с глухо потракване и непрекъснато почукване на метал в метал.
Отброяване.
- Определено трябва да тичаме - изпъшка Еди, забавяйки леко на ъгъла, за да пропусне жените напред. Той се обърна и освети коридора…
Ж-ж-т!
Остриетата при входа на коридора се изстреляха напред, последвани от тези, които се намираха срещу тях, готови да насекат всеки, който имаше нещастието да се намира там. Корозията и времето си бяха взели своето, някои от мечовете се счупиха или се откъснаха от пантите си и се удряха в отсрещната стена - но въпреки това си оставаха смъртоносни, каквато беше и идеята на създателите им.
- По дяволите! - извика Еди, побягвайки след Нина и Мейси. Смъртоносната вълна се приближаваше застрашително към тях. - Бягайте, бързо!
На Нина не ѝ трябваше да вижда какво става, за да побегне още по-бързо; приближаващият се звук беше достатъчно ужасяващ. Фенерчето ѝ освети нещо, което първоначално помисли за край на коридора, но тогава забеляза колоните, маркиращи следващия арит.
Онзи, който реже глави.
От трън…
Изскочиха остриетата край завоя, последвани от онези в късия коридор, приближавайки се застрашително към тях тримата.
Нина забеляза нещо на стените зад колоните. Още прорези - но само по един от двете страни, приблизително на нивото на човешки врат.
И те тичаха право към тях.
Тя дори не успя да извика предупредително на Еди и Мейси - те почти бяха стигнали колоните, следвани от же-лязната вълна…
Нина протегна ръце, прегърна ги през раменете - и скочи напред със засилка. Допълнителната тежест накара Мейси да залитне напред, а Нина повлече Еди след себе си. Тримата се претърколиха през прага тъкмо навреме, за да видят два големи въртящи се диска да се изстрелват от стените на косъм от главите им.
- Дявол да го вземе! - избъбри Нина, опитвайки се да пропълзи по-далеч от скърцащите назъбени остриета. - Не са се шегували, като са измисляли името!
Еди изчака двата диска да спрат, преди да стане и да се доближи до коридора, докосвайки едно от остриетата. Той очакваше съпротива, но то се раздвижи лесно, макар и шум-но на ръждясалата си панта; след шест хилядолетия чакане, силата на замаха беше счупила механизма.
- Поне ще можем да се върнем спокойно.
- Успяхме - каза задъханата Мейси. - Преминахме - това беше последният капан! - Тя се поколеба. - Нали?
- Ако йероглифите казват истината, значи да - увери я Нина. Въпреки това тя се огледа предпазливо. Пред тях започваше нов коридор, който завиваше и се спускаше надолу.
Тя надникна зад ъгъла. Надолу водеха няколко стъпала, които стигаха до две колони.
Но те не приличаха на онези, които маркираха аритите. Тези бяха съвсем различни.
Великолепни.
- О, елате да видите! - рече тя възхитено, без да смее да диша.
При вида им Мейси ахна, дори Еди беше впечатлен.
- Много са бляскави.
Колоните бяха издялани във формата на египетски бог и огледалния му образ. Но това не бяха фигурите, които ги бяха наблюдавали от стените по време на спускането им в пирамидата. Тези бяха други, на мъж с висока шапка, който държеше жезъл в едната си ръка и сърп в другата. Тялото му беше обвито в плътни ленти, също като мумия, но лицето му беше открито, кожата му имаше зеленикавия цвят на окислена мед. И двете статуи бяха богато украсени със злато и сребро.
Озирис.
Между двете статуи се виждаше входът към тъмна камера. Нина насочи фенерчето си. Отвътре проблеснаха още злато и сребро, покрай стените бяха струпани съкровища, но погледът ѝ остана върху онова, което лежеше в средата на голямата стая: обемен, заоблен обект, облицован в чисто сребро.
Саркофаг.
Нина бавно се приближи, оглеждайки двете фигури за следи от последния скрит капан. Нямаше такъв. Бяха достигнали целта си, последната камера.
- Намерихме я - каза тя, поглеждайки удивено Еди и Мейси. - Намерихме гробницата на Озирис!
25.
Влязоха в камерата, която по размери и форма приличаше на Озириона, и осветиха с фенерчетата си артефактите и съкровищата. Те варираха от поразителни до съвсем прозаични - блестящи статуи от чисто злато редом с най-обикновени дървени столове; лодка в реални размери, върху която стоеше маска на Озирис от злато и сребро с облегнати върху нея снопове копия. Находката надминаваше дори гробницата на Тутанкамон. Прочутият фараон беше сравнително маловажен владетел от Новото царство, управлявал преди по-малко от три хиляди и петстотин години, а Озирис беше митологична фигура в плът, основополагащ камък на египетската цивилизация.