- Тогава няма да имат нужда от бодигард, нали? Освен това парите ни трябват.
- По дяволите парите - отвърна твърдо Еди. - Ти си по-важна. Утре пак съм с Грант цял ден, но ще измисля нещо.
- Значи пак ще сме си само двамата с Карузо? Трябва да купя нови батерии.
Лицето на Еди се изкриви в отвращение.
- Боже, шегите ти стават гадни като моите.
- Нали казват, че женените двойки все повече заприличват един на друг? - Тя успя да изобрази усмивка, след което погледна към вратата на спалнята. - Нали се сещаш какво още трябва да правят женените двойки? Доста време мина…
- С удоволствие - каза той и разтърка очи, - но съм наистина скапан. Освен това ще трябва да наглеждам Грант до Бог знае колко часа, така че ми трябва един хубав сън.
- О! - Тя се опита да прикрие разочарованието си. - Добре, тогава рано сутринта, какво ще кажеш? Да ме заредиш, преди да отида в ООН.
- Аз… трябва да работя. - Престори се, че се прозява, за да прикрие лъжата си. - Грант иска да си купува костюм за някаква религиозна среща.
- Като го знам какъв е купонджия, не мога да си го представя в такава ситуация.
- Не е истинска религия, а някакъв глупав култ. Казва се „Храмът на Озирис”.
Нина се изненада от съвпадението.
- Така ли? Хм! Те участват в разкопките на Сфинкса.
- Сигурно се справят много добре. Идиотите с пари са много.
- Някои неща никога не се променят.
Еди се усмихна и се изправи.
- Искам да си взема душ, преди да си легнем. Добре ли си?
Тя се облегна назад.
- Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.
- Все нещо ще излезе - увери я той. - Сигурен съм.
- Откъде?
Той не отговори.
2.
Нина вдигна очи към тъмната стъклена фасада на Секретариата на ООН, изпълнена с леко безпокойство. Не беше стъпвала тук повече от седем месеца: седем месеца, откакто беше временно „отстранена от длъжност” - по-точно уволнена - от новия директор на международната Агенция за световно наследство. Честно казано, нямаше особено желание да се завърне на мястото, където беше преживяла такова унижение.
Тя докосна късметлийския медальон, който висеше на шията ѝ, стисна зъби и се устреми към фоайето.
Изкачването с асансьора продължи по-дълго, отколкото си спомняше. Самият асансьор ѝ се стори по-тесен, задушен. Нещата не се оправиха и след като слезе във фоайето и я пуснаха през охранителната врата. Макар да си казваше, че приемната едва ли ще се е променила кой знае колко за седем месеца, множеството дребни разлики я правеха да изглежда смущаващо чужда.
Едно нещо не се беше променило - фигурата зад гишето.
- Доктор Уайлд! - извика Лола Джианети и скочи да я посрещне. - Или вече трябва да ви наричам доктор Чейс?
- Все още Уайлд - усмихна се Нина на дългокосата блондинка, докато двете си разменяха прегръдки, - исках да запазя името си заради професията. Макар че сигурно щеше да ми е по-лесно да си намеря друга работа, ако го бях сменила.
- Как е Еди? - Лола посочи пръстена на лявата ръка на Нина. - Как беше сватбата?
- Импровизирана. За което бабата на Еди още не може да ни прости. Тя искаше да пътува до Ню Йорк. - Нина се усмихна, след което отново стана сериозна. - А ти как си?
- Възстанових се. Повече или по-малко. - Лола погледна към корема си, където беше намушкана преди седем месеца в същата тази зала, в която стояха сега.
- Сигурно ти е било трудно да се върнеш на работа.
- Наистина ми беше странно. За известно време. - Лола сви рамене, твърде небрежно. - Но си обичам работата, така че… - Тя се поколеба, погледна към кабинетите и снижи глас. - Честно казано, вече не я обичам толкова.
- Ротшилд? - попита Нина.
Лола кимна.
- Вие бяхте много по-добър шеф. Сега важното е кой ще ѝ се подмаже най-много. И парите.
- Точно затова съм тук. Роджър Хогарт не може да дойде, затова ме помоли да го заместя. Еди също непрекъснато ми го натяква.
- Ясно. - Лола се обърна към компютъра си. - Професор Ротшилд провежда видеоконференция с доктор Бъркли, но разговорите им обикновено продължават не повече от петнайсетина минути. Срещата ѝ с професор Хогарт беше насрочена за след това, така че ще щом излезе ще попитам дали ще ви приеме.
- И дали изобщо ще ме поздрави - отвърна Нина. При мисълта за Ротшилд сдържаният ѝ гняв отново се разбушува. Тя се опита да го потисне. Шансовете да промени нещо клоняха към нула, но беше решена да изкаже мнението си, а за това умът ѝ трябваше да бъде ясен и съсредоточен.
- Ще направя всичко, което зависи от мен, за да я убедя. - Лола погледна към табличката до монитора. - О, това ми напомня, че има съобщение за вас.