- Как разбра, че съм тук? - попита той, опитвайки се да отвлече вниманието на египтянина от детонатора. Докато не го унищожеше, все пак съществуваше някакъв шанс…
Шабан посочи несъразмерното му сако.
- Лоша кройка. Винаги съм държал силите за сигурност на Храма да имат прилепнали униформи. На Халид му харесваше, защото така всички изглеждаха добре, но това имаше и друго предимство - лесно може да се разбере кога се е вмъкнал външен човек.
- Много умно, Двулики.
Шабан стисна зъби, но се въздържа да му отговори лично, а кимна на Брома, който удари Еди с дръжката на пистолета си и го запрати на колене на пода.
- Оу! Задник!
- Трябваше да му наредя да те застреля, но имам една по-добра идея.
Еди въобще не хареса тона на гласа му, но си замълча, докато мъжете го изправяха на крака. От лабораторията излезе още един мъж.
- Не намерих нищо друго - докладва той.
Шабан погледна блокчето С-4.
- Това е достатъчно. - Той погледна към детонатора, извади батерията му и го смаза с тока на обувката си.
- Мамка му! - промърмори Еди. Сега скритият заряд можеше да бъде взривен единствено саморъчно - отнасяйки го със себе си. Пакетът нямаше таймер.
Египтянинът разчете изражението на лицето му.
- Нямаш резервен план? Лошо. - Той се усмихна студено. - Дошъл си чак дотук заради церемонията ми. Сега… ще бъдеш част от нея.
С вързани зад гърба ръце, Еди беше поведен към храма.
Той беше много по-голям от аудиторията в Париж. Вратите, през които влизаха култистите, водеха към стълбище от стъкло и стомана, което се спускаше към огромна арена, изпълнена от стотици хора.
Централната пътека беше празна, покрай нея, като почетна стража, бяха наредени мъже със зелени сака. В края й имаше друго, по-тясно стълбище, което стигаше до тесен подиум, водещ към черна мраморна сцена. В ъглите ѝ се издигаха четири блестящи хромирани статуи на египетски богове. Стените представляваха матирани стъклени панели, покрити с йероглифи. Целият храм приличаше на някаква извратена смесица от рок-арена и магазин на „Епъл”.
Шабан, Лоренц и Брома бяха тръгнали по друг маршрут в пирамидата, оставяйки пазачите да водят Еди към арената, по пътеката и нагоре по стълбите без парапет към сцената. Виждайки завързаните му ръце, култистите започнаха да го освиркват и да искат кръвта му. При вида на стъкления блок на сцената, наподобяващ олтар за жертвоприношения, Еди се изпълни с гадното усещане, че може и да я получат.
Пазачите му го отведоха настрани и зачакаха, което му позволи да се огледа в търсене на път за бягство. Възможностите му бяха да се върне през арената, изходите от двете страни на подиума - и двойната врата в центъра на черната стена. От двете ѝ страни имаше две още по-големи статуи. Телата бяха на Озирис, приличаха на статуите пред гробницата на царя-бог, но главите им бяха различни, заменени от някакъв странен звяр, ужасяваща, удължена кръстоска от чакал и кон.
Лицето на Сет.
Шабан беше побързал да сложи отпечатъка си върху храма. Освен това Еди осъзна защо култистите бяха карани да влизат от по-далечния вход. Двойните врати водеха на север, посока, която древните египтяни бяха запазили за царските особи. Озир беше замислил тази подробност за постигането на повече ефект… но брат му вярваше в нея.
Минутите минаваха, нетърпението на тълпата нарастваше. Изведнъж грейнаха светлини.
- Сет! Сет! Сет! - започнаха да скандират култистите и да размахват юмруци във въздуха. - Сет! Сет! Сет!
Вратите се отвориха.
Шабан пристъпи на сцената, облян от светлина. Когато беше зарязал Еди, той носеше скъп, но сравнително невзрачен костюм - сега одеждите му със сигурност не можеха да се нарекат скромни. Беше се издокарал с роба в зелено и черно, модерна интерпретация на традиционното кралско облекло, със сложна корона на главата, стилизирана версия на носените от фараоните. Брома и Лоренц стояха в сянката зад него.
Култистите направо полудяха и започнаха да крещят непрекъснато „Сет! Сет!”, тропайки толкова силно с крака, че подът на сцената затрепери. Шабан прие хвалебствията по същия начин, както брат му преди това, после вдигна ръце. Глъчката бързо утихна.
- Служители на Сет! - каза той и гласът му прогърмя от говорителите: в короната му се криеше микрофон. - Добре дошли! Денят ни най-после настъпи. Изтърканите фрази на Озирис са унищожени. Него вече го няма. Най-после аз съм истинския водач! Аз съм прероденият Сет! И ще покажа на света истинската сила на един Бог!
Реакцията на тълпата беше по-истерична и от преди. Дори пазачите на Еди ѝ се поддадоха за миг - но не достатъчно, за да забравят за какво са тук, както бързо разбра Еди, когато се опита да провери здравината на въжетата си. Единият заби пистолет в гърба му, а Шабан отново призова за тишина.