Част от тротоара пред входа на клуба беше оградена с кадифени въжета: ВИП секцията. Грант спря пред нея и едно момче в униформа притича да вземе ключовете за колата. Той слезе от нея и се изправи пред плеядата щракащи телефони. Никой не потърси името на Еди във ВИП списъка, макар да не го посрещнаха като звезда.
- Хей, момчета, той е с мен - каза Грант на двамата биячи, които застанаха пред Еди със скръстени на гърдите ръце. - Всичко е наред, това е бодигардът ми.
- Тоя дребосък? - избоботи по-едрият от двете горили и се ухили. Еди го изгледа унищожително. След кратко колебание двамата биячи отстъпиха встрани и той последва Грант във вътрешността на клуба. Мощен рев зад гърба им показа, че ламборгинито е поело към паркинга, който се намираше по-надолу по улицата.
Клубът беше на три нива. Най-долу се намираше приличащият на яма дансинг, а на по-високата секция се виждаше дълъг, осветен с неонови лампи бар. Над тях висеше остъклен балкон: ВИП салонът. Музиката беше модерна, също като странните прически на клъбърите, и Еди нямаше представа коя е групата.
- Боже, чувствам се ужасно стар - промърмори той, докато вървеше след Грант към балкона.
*
След прекрасния следобед и вечерята с Лола, Нина почти се беше отказала да звъни на Мейси; всъщност я беше забравила напълно, докато не отвори чантата си, за да провери дали има пропуснати позвънявания, и не видя бележката. Можеше просто да свие рамене и да се прибере у дома, но острото чувство на вина, което я прониза, я накара да промени мнението си.
Нямаше никакви съобщения, затова отново набра номера на Мейси. Вдигна ѝ същият мъж, със същия подозрителен глас, а отнякъде чу Мейси да се обажда: ”Тя ли е? Джоуи, дай ми телефона!”. След секунда гласът ѝ се разнесе в слушалката:
- Ало? Доктор Уайлд, вие ли сте?
- Аз съм - увери я Нина.
- Благодаря ви, че се обадихте. - В гласа ѝ се усещаше облекчение. - Съгласна ли сте да се срещнем?
- Помните ли мястото, за което ви споменах?
- Кафенето? Да, Джоуи знае къде се намира. Може ли да се видим още сега?
- Да, предполагам - отвърна Нина, чудейки се дали иска да се захваща с това. - Ще бъда там след… петнайсет минути.
- Чудесно! Ще ви чакам. Доктор Уайлд, много ви благодаря, че правите това за мен. До скоро. - И затвори.
Нина простена от досада и тръгна към кафенето. Искаше всичко да свършва по-бързо.
Ийст вилидж не се беше променил много за двете години, откакто го беше напуснала; някои магазини и ресторанти бяха сменили собствениците си и няколко сгради бяха реновирани, но „52 Пърк-ъп” изглеждаше по същия начин, както едно време. Картините по стената в дъното бяха на други местни художници, сервитьорите бяха различни, но всичко останало си беше все така бохемско, както някога.
Освен това беше и малко; за няколко секунди щеше да разбере коя е Мейси, дори да не беше скочила да я посрещне.
- Доктор Уайлд! Здравейте!
- Явно вие сте Мейси - рече Нина, приближавайки се към масата ѝ. Мейси Шариф изобщо не изглеждаше така, както беше очаквала; смяташе, че щом участва в толкова важни разкопки, като тези на Сфинкса, ще бъде поне аспирантка. Но изключително привлекателното младо момиче с черна коса, вързана на опашка, което седеше пред нея, беше твърде малко дори за абсолвентка, може би беше още тийнейджърка. Освен това беше облечена като за ваканция, а не като студентка - освен ултра късата дънкова пола, тя носеше прилепнала маркова блузка, която подчертаваше бюста ѝ. През ума на Нина мина злобната мисъл, че Бъркли сигурно я е избрал не заради академичните ѝ постижения, но тя бързо се засрами от нея. Не знаеше нищо за момичето; поне можеше да я остави да се докаже.
- Да, аз съм. Здравейте. - Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитателка. - Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.
- Да, преди няколко месеца. - Нина усети леко притеснение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.
- Искате ли кафе?
- Не, благодаря. - На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да изглежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огледа Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.