След войната с Марк Антоний и Клеопатра, завършила през 724 г. със завоюването на Египет и преобразуването му в римска провинция, Гай Октавий, който вече се наричал Гай Цезар Октавиан, останал единствен и пълновластен господар на Рим. На следващата година той се върнал в Рим и отпразнувал разкошен триумф, след което получил от сената и комициите званието император36. Преди това му били гласувани пожизнено правата на народен трибун. В качеството си на цензор Октавиан провел чистка на сената и изключил от него всички свои противници. След това разпуснал голяма част от легионерите и им раздал участъци земя, отнети от противниците му в хода на гражданската война. В края на 726 година37 Октавиан обявил, че е тежко болен, а след оздравяването си свикал заседание на Сената на януарските иди следващата година38. На това заседание Октавиан обявил за пълния край на гражданските войни и установяването на мир на всички територии, владени от Рим, след което, позовавайки се на влошеното си здраве, помолил Сената да го освободи от задълженията му към държавата. И „заболяването“, и „оздравяването“, и обръщението към Сената били предварително подготвени и съгласувани с дядо ми и съответните хора в Сената били подробно инструктирани какво, кога и как да говорят. Към този момент в Сената не бил останал нито един политически противник на Октавиан. Той собственоръчно зачеркнал имената им от списъка на сенаторите и ги заменил със свои привърженици, докато бил цензор. Сенаторите дълго и настоятелно молели Октавиан „да не изоставя Републиката“. Той пък твърдо заявявал, че е непреклонен в решението си да се оттегли от държавните работи. Накрая Сенатът „заповядал“ на Октавиан да остане начело на Републиката и той „бил принуден“ да приеме. От този момент Гай Цезар Октавиан застанал начело на управлението на Републиката съгласно „постановлението“ на Сената. Малко след това той получил и почетното име Август, с което е по-известен на сегашното поколение и което ще използувам оттук нататък. Цялата тази комедия, на която дори Плавт може да завижда, била разиграна под вещото ръководство на дядо ми. Целта й била не да унижи сенаторите, а да пресече веднъж завинаги болните амбиции на патрициите и богатите плебеи, които разглеждали държавата като бащиния и се интересували само как да си я поделят. Тази цел била постигната. Всички осъзнали, че старите политически игри вече са свършили, независимо от гръмогласното обявяване на възстановяването на добрата стара Res Publica. От една страна Август наистина възстановил Републиката: централен орган на властта е Сенатът, редовно се събират трибутните комиции, на които се избират римските магистрати, провинциите се управляват от наместници, назначени от Сената. От друга страна неявно Август съсредоточил в ръцете си по същество цялата изпълнителна власт и по този начин били пресечени болните амбиции на сенаторите. По-нататък ще разкажа откъде е заимствана идеята за тази форма на управление. А сега ще се опитам да обясня как на практика Август и дядо ми успели да осъщестяват скрит, но пълен контрол.
Сенатът обявил Август за принцепс. Това означава, че той бил пръв в списъка на сенаторите и пръв се изказвал по всички въпроси, обсъждани в Сената, като по този начин определял мнението на болшинството. Принцепсът винаги е бил най-влиятелият от всички членове на сената, но Август за пръв път съвместява този пост с други и по този начин получава огромна власт. Наред с официалната власт, която била съсредоточена в Август, в частни разговори Август и дядо ми предварително определяли с някои от сенаторите кой за какво и как да се изказва в Сената. По препоръка на дядо ми Август бил изключително предпазлив в предложенията пред Сената и обикновено оставял на други сенатори да вършат работата, особено когато предложенията не били особено популярни. Тъй като съставът на сенаторите бил изключително внимателно подбран само от привърженици на Август, това не е представлявало трудност.
Тук се налага да се отклоня в разказа си, за да обясня едно от задълженията на канцеларията. Постепенно тайната канцелария създаде лични досиета на всеки един сенатор и магистрат в Рим и на всеки евентуален кандидат за такъв и по този начин можехме сравнително лесно да контролираме сенаторите и магистратите и да не допускаме най-некадърните и продажните до високи длъжности. Системата работеше много добре. Нито един висш магистрат не беше назначен от императора, без предварително да е проверен и одобрен от нас. Един от номерата, който алчните за власт некадърници редовно опитваха, беше опитът за подкуп, който те се опитваха да дадат на някой „влиятелен“ човек — понякога на самия император! — за да си осигурят някоя служба. И след това си имаха работа с началника на канцеларията: съответно дядо ми, баща ми или с мен. Обикновено такива хора след това нямаха никакъв шанс да направят сериозна кариера. И понеже крадецът винаги най-силно пищи „дръжте крадеца“, тези хора обвиняваха императорите в корупция и продаване на длъжности. В интерес на истината някои от тези хора все пак бяха допускани до управлението. Ще обясня и защо. От една страна, политическият подкуп след войните с Картаген беше станал традиционен в Рим и често дори честни хора бяха убедени, че това е единственият начин да започнеш кариерата си — като си купиш длъжността. Това убеждение вече е неизкоренимо в римляните. Другият неприятен момент беше, че просто не достигаха хора. Управлението на Рим и провинциите вече изисква много и добре подготвени граждани. И тъй като честността и способностите не винаги вървят заедно, трябваше да правим и компромиси. В интерес на истината, когато е трябвало да избирам между един честен и неподкупен некадърник и един способен човек, който обаче си позволява от време на време да бърка в гърнето с меда, обикновено съм избирал втория. Същият избор са правели и дядо ми и баща ми. Причината е, че белите, които такива типове правеха, обикновено бяха по-малки и по-лесно поправими. Обикновено беше достатъчно да извикам такъв тарикат при мен, да му покажа доказателствата за това какви ги е вършил, и да му обясня просто и нагледно какво ще му се случи, ако не престане. В девет случая от десет това беше достатъчно. На тези, които не мирясваха, просто им се случваше това, за което са били предупредени. Обикновено под формата на нещастен случай. Докато честните некадърници са непредвидими! Човешката глупост е безкрайна в своите прояви и не е по силите на никой смъртен да предвиди в каква форма ще се покаже! Не случайно гърците казват, че когато боговете искат да накажат някого, му отнемат разума. След това го оставят той сам да се наказва. Е, в нашия случай наказана ще е държавата! И колкото е по-голяма властта на глупака, толкова по-голяма е и белята, която той успява да направи. Ще завърша това отклонение в разказа си със забележката, че най-голямата група от кандидати за длъжности бяха алчните некадърници. Те ни създаваха и най-големите проблеми докато ги разкараме от държавната ясла! Вече споменах, че средно на сто римляни поне осемдесет се смята за годни за магистрати. Само че от тези сто римляни средно едва между пет и десет наистина имат способности да бъдат такива. От тях само двама или трима имат и необходимата подготовка. И обикновено те не са измежду тези осемдесет! Така че проблемът с подбора на римските магистрати беше един от кошмарите на канцеларията през цялото време на съществуването й. По-нататък ще разкажа как подготвяхме хората, които имаха способности, за управлението.
36
Тогава званието се е давало на пълководци за изключителни военни постижения и едва няколко десетилетия след Октавиан Август се свързва с върховната власт в Рим. — Б.пр.