А сега се връщам на разказа за управлението на Август. Август многократно се кандидатирал за различни длъжности и след това ги заемал. След съответната „заповед“ на Сената разбира се. Три пъти изпълнявал длъжността цензор и определял състава на Сената. Като народен трибун, какъвто също бил, можел да наложи вето на всяко решение на Сената, на всеки магистрат и даже на комициите. След смъртта на Лепид бил избран за Велик понтифик и по този начин получил контрола над религиозния живот в Рим. Самият Лепид получил този пост след като бил лишен от всякаква друга реална власт и дядо ми бил убеден, че вече е напълно послушен и безобиден. Сенатът обявил Август за пожизнен проконсул и той следователно бил фактическият главнокомандващ на всички римски войски. Можел да провежда набор на войските, да води преговори извън пределите на римските владения, да обявява война и да сключва мир. Освен това Август лично управлявал най-важните и богати провинции — Галия, Илирия, Македония, Сирия. Египет бил обявен за негово лично владение. Напомням, че Египет е житницата на Рим, така че който го контролира, той контролира и хляба на Рим.
Именно неявният контрол над армията и финансите на държавата са в основата на властта на Август и наследниците му. Може би вече се питаш, неизвестни мой читателю, защо разказвам неща, които всеки римски гражданин знае. Или поне би трябвало да знае. Ако си прочел малко по-внимателно написаното дотук, и можеш поне малко да съобразяваш, ще се убедиш, че не всичко знаеш. Простата истина е, че подобно прикрито управление е невъзможно да се извършва от един единствен човек, пък бил той и „жив бог“ като Август. А така управляваше не само Август. Така управляваше и Тиберий, и Клавдий, а донякъде и Калигула — доколкото той въобще се занимаваше с управлението на държавата. Необходима била цяла нова служба за управление и за контрол. Тайната канцелария е именно тази служба за скрито управление и контрол. Изграждането и управлението на тази канцелария бе основната задача последователно на дядо ми, баща ми и мен. Занимавахме се с всичко, касаещо сигурността на държавата и доброто й управление и в течение на повече от осемдесет години нямахме нито един сериозен бунт или заговор и само една по-сериозна военна несполука в Германия, за която ще разкажа като му дойде времето. Този факт показва ефикасността на канцеларията и ползата от нея за държавата. При това през цялото време римляните не знаеха нищо за съществуването ни. Само някои от потърпевшите, които не бяха много тъпи, се досещаха за нас. Чак при Клавдий, когато новата система на управление укрепна достатъчно, отделихме няколко отдела от канцеларията, направихме ги явни и сложихме начело на всеки от тях освобожденци на императора, като разбира се запазихме контрола си над тях. Причините да сложим начело на тези отдели бивши роби бяха няколко. Първата и най-важна беше, че по този начин превръщахме тези служби в „непрестижни“ и разкарвахме некадърните кандидати за тях. Втората беше, че всичките бивши роби бяха всъщност наши агенти, подготвяни и контролирани изцяло от нас. Трета причина беше, че тези бивши роби не можеха да участват в политическия живот на Рим — за магистрат може да кандидатства само роден свободен римски гражданин. Така тези хора знаеха, че зависят изцяло от нас и от императора и си вършеха съвестно работата без да интригантстват. Като компенсация можеха да трупат лично богатство, което в крайна сметка също се контролираше от нас.