За останалото читателят може и сам да се досети. След намирането на ръкописа последва неговото сканиране, разпознаване с програмата Fine reader, превод и набиране. Преводът беше от латински на руски и английски (съжалявам, но знам — или поне така мисля — само тези езици) с помощта на компютърни програми, след което сам направих превода, който давам по-долу.
И накрая едно предупреждение към евентуалния читател:
Преди да започнеш с четенето, нека ти кажа, че това не е произведение в стил „action“. Ако трябва да го оприлича на нещо, това е по-скоро търсене на пътя в лабиринт. Като компютърните игри в стил Quest. С много отклонения, капани, обратни завои и какво ли още не. Често ще изглежда, че нишката на разказа се губи в многото отклонения, които изглеждат безсмислени и нямащи връзка с разказа. Е, ако нямаш търпението, умението и желанието да търсиш пътя в лабиринта, по-добре не се захващай! Предупреден си!
А сега е редно да спра с тъпите обяснения и да дам думата на човека, който е мълчал почти две хилядолетия и който единствен е знаел истината за странната история, която сега ще прочетеш.
Защо?
Аз, Гай Афраний Кота, започвам да пиша историята на живота си. Вече прехвърлих осемдесетте, очите ми са слаби, ръцете и краката не ме слушат, но паметта ми още я бива. Поне за това, което си струва да се помни. А може би вече не е така. Напоследък се улавям, че не си спомням какво съм ял на обед или как беше името на робинята, дето ми подрежда стаята. Затова трябва да побързам със спомените си, докато паметта не е започнала да си прави шеги и с по-важните неща. А те трябва да бъдат разказани. Защото хората се учат от грешките — умните хора от чуждите, а глупаците — от своите. Аз доста поживях и много бърках. Бях млад, глупав и горд. Сега съм само стар и глупав. Дано разказът ми помогне на тези, които ще дойдат след мен, да не вършат глупостите, които аз успях да свърша. А аз успях доста да свърша, както сам ще се убедиш, неизвестни мой читателю. А как знанието, което ще запиша тук, ще бъде използувано, това вече не зависи от мен, а от хората, които ще го използват. Като кратерът, който стои на масата ми. Може да го налълниш с вино и да пиеш от него. Можеш да го напълниш с масло и да го използваш за светилник. Можеш да трошиш орехи с него. Или да забиваш пирони. Можеш и просто да затиснеш с него горния край на свитъка, за да не се навие, докато го четеш. Можеш… е, можеш и да пикаеш в него. Всичко зависи от тебе и от това, какво ти е знанието и възпитанието.1
Та и това дето ще разкажа тук може да се използва за много неща…
Питам се, а имам ли право да пиша историята си? Не случайно много народи нямат записани нито историите си, нито знанията си. Предават ги устно от учител на ученик и от баща на син. И това, повтарям, не е случайно. Знанието, попаднало в лоши ръце, може да причини много злини. Затова хората внимават на кого предават знанията си. Е, и аз ще внимавам. Този ръкопис няма да е достъпен за всеки. Но все пак историята си ще я напиша. Първо, защото е много дълга и трудно ще се запомни цялата. Второ, защото при устните предания винаги нещо се преиначава, нещо се променя, нещо се губи, а друго се добавя. Понякога неволно. Обикновено нарочно. А понякога направо изчезва. Заедно с тези, които го знаят. Точно това се случи с галите и с тяхната история и тайни знания. Цезар успял да ги покори, след като унищожил друидите — техните жреци. Друидите не са записвали нищо, а са учели всичко наизуст. За да е по-лесно запомнянето, занията са били във форма на стихове. Въпреки това всеки друид е бил обучаван средно по 20 години, докато запомни всичко необходимо. Едва след това е бил посвещаван. Цезар унищожил друидите и по този начин тайните знания и историята на галите изчезнали, а самите гали били покорени. Така че за да не се загуби, нито да се преиначи, тази история ще бъде записана. Verba volant, scripta manent2. И понеже вече съм към края на пътя си в този свят, ще се постарая да разкажа историята такава, каквато си беше наистина — без измислиците, хвалбите и лъжите, които обикновено ще се прочетат в такива истории. Аз нямам причини да си измислям истории и да се хваля. Защото животът ми — такъв, какъвто го изживях, — е по-странен и необикновен и от най-невероятната измислица, която съм чел или чувал. Сам ще се убедиш в това, бъдещи мой читателю. А историята ми наистина е важна. Защото това не е просто моята история, а историята на Рим. И не само неговата.
1
Извинявам се за пиперливия на места език на Афраний, но няма да съкращавам тези места в превода. Защото грубостта, макар и неприятна, си е много на място. Относно пикаенето например ще напомня, че в нашата мила татковина прасетата и политиците серат там, където ядат. И грубостта и пошлостта в случая не е на пишещия тези редове, а на извършителите. Е, прасетата поне си имат извинение че са прасета. Може пък и политиците да се оправдаят с това че са политици… Както и да е. Повтарям — няма да съкращавам такива места, защото съм убеден, че са си много на място независимо от грубостта. — Б.пр.