120
Струва ти се, че е минала цяла вечност, докато най-сетне дочуваш гласа на стареца:
— Готово, сеньор. Елате…
Когато се измъкваш от царевицата, той ти подава някакви дрипи.
— Облечете това. А другото закопайте. Че ако ни спре полицията…
Съветът му е разумен. Набързо се преобличаш и закопаваш в нивата цялата си екипировка (освен златните монети, ако ги имаш). След това старецът те отвежда до малка каручка, натоварена със сено.
— Скрийте се тук, сеньор и не мърдайте. Дано Господ ни опази до Пуерто Осо.
Въпреки тревогата, умората от преживените изпитания надделява. Затрупан под сеното, ти заспиваш, а когато се събуждаш, вече е утро и старецът те дърпа за рамото. Намирате се на някаква тясна уличка, съвсем близо до пристанището.
— Пристигнахме, сеньор. Вървете… Не сме се виждали, не сме се чували…
Продължи на 254.
121
Трясъкът на изстрелите отеква над поляната и заглъхва между дърветата. Отново никакъв резултат освен загубата на още пет патрона. Явно тази тактика няма да те доведе доникъде. Онзи, който е убил командосите, или се укрива много старателно, или просто вече не е тук. Върни се на 83 и направи нов избор.
122
Мяташ пришълеца върху раменете си и неволно изпъшкваш. Тялото му е ужасно тежко. Прикрепяш го на място с една ръка, с другата отмяташ задната стена на палатката и се измъкваш навън. Експлозиите са стихнали, но откъм поляната сега долитат писъци, заглушавани от автоматна стрелба. Изправяш се и прегърбен под товара побягваш през храстите.
Още преди да си изминал двайсет крачки, от джунглата срещу теб изскачат трима десантници. Нямаш време дори да залегнеш. Раздава се трясък на автомати и усещаш два жестоки удара в гърдите. За щастие костюмът те предпазва от куршумите, а сетне става нещо невероятно. Командосите застиват на място. Очите им са широко разтворени и напълно безизразни.
— Бягай… — прошушва зад гърба ти немощният глас на Дани. — Блокирах ги… за малко… Остави ме, помисли за себе си…
— Трай! — свирепо отвръщаш ти. — Ще се измъкнем заедно.
И отново побягваш напред.
Мини на 196.
123
Не знаеш колко време е минало. Когато се свестяваш, лежиш между чисти завивки в тясна стаичка с бели стени. Би могъл да помислиш, че се намираш в болница, но дебелите решетки на прозореца подсказват друго.
Операция „Звезден гост“ е завършила за теб. И което е много по-лошо — може би твоят провал ще сложи кръст на целия Проект „Хеспериди“. Защото няма никакво съмнение, че генерал Гарсия ще продължи да раздухва международния скандал с надеждата да позакрепи репутацията си, която е доста спаднала след потушаването на селските бунтове в Малакоста преди две години.
Това е печалният край на едно злополучно приключение.
124
Сядате на тревата и Грегъри Пек започва разказа си, поклащайки замислено глава.
— На много места по вашата планета имаме нещо като автоматични спасителни пунктове. Нали разбираш, за в случай, че някой от нас закъса. От тези пунктове можем да бъдем изстреляни в космоса, където да ни прибере спасителен апарат. Но дори и най-добрата апаратура се нуждае от… нека да го наречем техническо поддържане. Затова през определени интервали идва техник да провери дали всичко е наред. Този път дежурен бях аз. Само че славният вожд генерал Гарсия…
Презрително размахваш ръка.
— Никакъв славен вожд не е той. Просто един параноик, обзет от манията да завладее света.
— И аз се досещам за нещо подобно, но онези в хеликоптерите мислеха за него точно така. Затова употребих израза…
Неволно трепваш и обръщаш глава към труповете в края на поляната.
— Ти ли ги застреля?
Грегъри Пек рязко скача на крака.
— Не! Направих им… как бихте го нарекли вие? Преоценка на ценностите? Обучение в добро? Психично оръжие? О, по дяволите! Във вашия език изобщо липсват думи за това. Колкото и наивно да звучи, нека кажем просто, че им показах какъв отвратителен живот водят и ги направих добри.
— Значи хей-така — щракваш ти с пръсти. — Раз-два и готово.
— Не е много сложно — въздъхва пришълецът и лицето му се изкривява от болка. — Каквото и да си мислиш, при вас дори и най-големите престъпници имат ясна представа за добро и зло. Само че за съжаление не предвидих последствията. Припомняйки си какво са вършили досега, те се самоубиха до един. От презрение към себе си и срам… Животът им тежи на съвестта ми. Да, разбирам, че си на друго мнение, но ние схващаме нещата именно така.