— Но за тази цел трябва да влезеш в програмата, нали?
— Да.
— А ние не знаем втората четворка числа.
— В такъв случай нищо не можем да направим. А ако проработим всички комбинации от нула до девет, ще мине…
— Разполагаме със седем минути.
— … много повече време. — Изведнъж тонът на Стол стана по-весел. — Я почакай така, Пол. Май се сетих нещо.
На мястото на файла се появи снимка на базата.
— Само секунда — каза Стол.
Худ чу по телефона тракане на клавиши. Погледна часовника с крайния срок. Изпитваше желание да посегне и да го покрие с длани, да забави някак хода на времето. Отново изпита чувство на безсилие, че ще се провалят на финала. Толкова невинни хора щяха да пострадат.
— Марта, свържи се с Бъркоф в Белия дом — каза той, докато Стол работеше. — Обясни му ситуацията — може да се наложи президентът да се обади в Токио.
— И двамата страшно ще се зарадват на новината — каза Марта и тръгна към вратата.
— Ще ти се обадя в кабинета, ако стане нещо.
— Не знам защо имам чувството, че въпреки всичко цялата вина за събитията днес ще падне върху нас — обади се Боб Хърбърт.
— Но денят още не е свършил. — Худ усети, че всъщност само се опитва да си дава кураж. Не искаше да повярва, че няма изход. Загледа се отново в екрана. Компютърът в момента увеличаваше снимката на нодоните. Една от ракетите започна да нараства на всеки пет секунди.
— Голяма работа съм — обади се Стол. — Какво виждаш, Пол?
— Нодони.
— Да, но това е снимката, която направих, след като системата отново се включи.
Худ се наведе към екрана.
— Ти наистина си гениален! — Изведнъж се намръщи и възкликна: — По дяволите!
На снимката се виждаха само три от цифрите — едно, девет и осем. Човекът, който програмираше ракетите, закриваше четвъртата с тялото си.
— Предполагам, че последната е осем — каза Стол. — Днес цял ден се натъкваме на тази комбинация.
— Дано да си прав.
Худ се обади на Роджърс.
— Майк, трябва да програмираш ракетите така: едно, девет, осем, осем на долната редица и нула-нула-нула-нула на средната. Повтори!
— Хиляда деветстотин осемдесет и осем на долната и четири нули по средата. Не затваряй.
— Няма такава опасност — измърмори Худ под нос. — Никъде няма да ходя.
82.
СРЯДА, 9:24 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Нодоните блестяха като излъскана слонова кост на утринното слънце. Край тях бяха разхвърляни клоните от маскировката.
Роджърс се качи при контролното табло на най-близката ракета и нареди на Пъкет и Ки Су да вкарат комбинацията от цифри на останалите две. Един санитар подтичваше по петите на полковника и ядосано се опитваше да му превърже ръката в движение.
Роджърс натисна бутоните и зачака средната редица да светне.
Нищо не се получи.
— Нищо не става, сър — обади се и Пъкет.
— Знам — отвърна Роджърс.
Реши да не си губи времето и да опитва пак. Оставаха само четири минути и двадесет и пет секунди до изстрелването. Той се върна тичешком в палатката.
— Пол, не стана. Сигурен ли си, че числата са тези?
— Само първите три. За последното — не знаем.
— Чудесно — изръмжа Роджърс и изскочи от палатката. Докато тичаше към нодоните, набързо пресметна — разполагаха с по-малко от пет минути, а за програмирането на всяка цифра отиват по пет секунди. Твърде малко време.
— Редник Пъкет — извика той, — започнете с едно-девет-осем и…
Един войник, окичен с медали, пристигна тичешком до ракетата на Пъкет, избута го, извади пистолета си и изстреля един куршум — Роджърс не видя в какво. После се обърна и изпразни оръжието си в контролното табло, преди някой да успее да реагира. Изведнъж всички се разкрещяха и го събориха на земята.
— Чухме изстрел — прозвуча гласът на Скуайърс по полевата радиостанция. — Какво става?
— На някои хора не им е никак приятно, че сме тук. Не се тревожи. Хванаха го.
— Чувствам се малко безполезен тук, сър — оплака се Скуайърс.
Роджърс не отвърна — разбираше го много добре, но в момента имаше по-сериозни проблеми.
Санитарят остави Ки Су и изтича при Пъкет. На Роджърс също му се искаше да иде при боеца, но се качи на най-близката ракета и започна да натиска бутоните.
Едно-девет-осем-нула.
Нищо.