— Добре — отвърна Маккаски.
Худ се канеше да се обади в Белия дом по другата засекретена линия, но Винс го прекъсна.
— Пол, на екрана изникна нещо ново.
— Какво?
— Някакви присвятквания. Повече, отколкото имаше в Багдад през първата нощ на „Пустинна буря“.
— Какви точно?
— Не съм сигурен. Чакаме следващата снимка. Господи, това направо е невероятно!
84.
СРЯДА, 9:36 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Подполковник Скуайърс видя през бинокъла как ракетата излетя и зенитните оръдия откриха огън.
Първата мисъл беше, че има въздушно нападение. Инстинктивно понечи да даде нареждане на бойците си да се разпръснат и да атакуват оръдията. Но после се запита защо стрелят едно срещу друго? Ако има въздушно нападение, би следвало да се обърнат по посока на долитащите самолети. После забеляза, че дулата им се навеждат, без да спират да стрелят, и изведнъж разбра.
Тридесет и седем милиметровите снаряди хвърчаха към небето от всички посоки и създаваха огнена преграда приблизително на триста метра височина над базата. Насочваните от радари снаряди се срещаха във въздуха на всеки тридесет секунди.
Севернокорейците се опитваха да издигнат въздушна бариера и да свалят собствената си ракета. Нодонът устремно се издигаше нагоре — тридесет метра, шестдесет… — и приближаваше кръстосания огън. Снарядите дупчеха небето, оръдията продължаваха да се снижават и навсякъде се носеха трясъци като от новогодишни фойерверки.
Бяха изминали само две-три секунди от излитането на ракетата, но тя вече се намираше на метри от бариерата. Нямаше гаранции, че снарядите ще я спрат — може само да я повредят или отклонят от курса й и тя да се забие някъде край селата на север или юг.
Над базата се сипеше огнен дъжд като в Библията и подпалваше палатките и колите. Скуайърс се надяваше, че Роджърс не е ранен и никой от хората му няма да пострада, ако ракетата избухне. Имаше чувството, че сърцето му спря да бие в секундата, когато ракетата полетя към небето.
Всичко ставаше като в забавен филм — пламъци, метал, градушка от снаряди, които блъскат нодона оттук-оттам, взривове…
И изведнъж огнената опашка на ракетата попадна в обсега на снарядите и небето се озари в червено…
85.
СРЯДА, 9:37 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Около Роджърс всичко тътнеше и припламваше, но той искаше да знае със сигурност какво става, затова махна ръце от главата си и се надигна да погледне.
Страховитото зрелище, което видя, му спря дъха.
От всичките историци, философи и писатели, чиито творби познаваше и цитираше по памет, само думите на един адвокат, минаха през ума му, докато наблюдаваше как ракетата се издига нагоре сред дъжд от снаряди.
„…пламъкът огнен на ракетата, бомбите, избухващи в небето…“
Нодонът не успя да премине през стената и се взриви с такава мощ, сякаш избухна не на половин километър височина във въздуха, а на земята.
Роджърс отново покри главата си. Жегата от взрива го заля и опърли косъмчетата по ръцете му. Той затисна ушите си, за да не оглушее от последвалия тътнеж и се притисна още по-плътно към земята.
От небето се посипаха парчета от разрушения нодон — някои с големина на монета, други колкото чиния. Роджърс се напъха още по-навътре под джипа. Едно парченце, не по-голямо от кабърче, падна на крака му и прогори панталона му. Роджърс извика и едва не подскочи.
След секунди настъпи тишина. Войниците се размърдаха и започнаха да си подвикват.
Роджърс се измъкна с пъшкане изпод джипа и погледна нагоре. Пушекът бавно се разнасяше на струйки и небето започваше да се прояснява.
Ки Су не беше пострадал, хората му — също, въпреки че някои бяха одраскани и всички изглеждаха доста стреснати.
Американецът отдаде чест на полковника. Думите на Шекспир му се видяха много подходящи за момента:
86.
СРЯДА, 9:50 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Най-после Роджърс успя да обясни на Ки Су, че ударният отряд е в планината, и полковникът изпрати камион да ги вземе. Повечето от американците бяха доста неспокойни, когато пристигнаха в базата, но Скуайърс се зарадва на Роджърс, а Пъкет — че отново получава любимата си радиостанция. Подполковникът му я остави, въпреки че санитарят не беше свършил с рамото му.