— Как така няма журналисти? — попита Ан, когато часовият от портала на базата „Андрюс“ им се обади. — Значи вече е бивш президент.
— Не бъди циничка. — Худ току-що беше закрил съвещанието с шефовете на отдели — Боб Хърбърт, Марта Макол, Даръл Маккаски, Мат Стол, Лоуъл Кофи, Лиз Гордън, Фил Катцен и Ан. Благодари им не само за усилията, но и за оригиналното мислене и подкрепата и им каза, че никога досега не е попадал на екип, който действа така ефективно на всички фронтове. Накрая добави, че се гордее с постигнатите резултати — и с всеки един от тях.
Точно се канеше да си тръгва, когато му се обадиха, че президентът идва. Той седна отново и зачака. Ан остана с него.
Младата жена не можеше да скрие усмивката си. Беше щастлива не само защото Оперативният център постигна успех. По всички телевизионни канали нарушиха програмата си в най-гледаното време и излъчиха новината за унищожаването на нодоните. Заедно с говорителя на Пентагона Андрю Портър успяха да пробутат на пресата версията, че Грегъри Доналд и генерал Майкъл Шнайдер не са някакви каубои, а истински хуманисти. Разпространиха я достатъчно бързо и убедително, така че дори и севернокорейците да споменат заговора на майор Ли, щяха да изглеждат отмъстителни и неблагодарни.
Ан се радваше и заради Пол.
Той се беше справил с две важни отговорности — Оперативния център и задълженията си на баща и съпруг. И двете не бяха никак леки. Как издържа! Шарън Худ може би никога няма да узнае какво му е струвал този ден, но Ан много добре разбираше. Искаше й се да има начин да го обясни на Шарън… но нищо не й хрумваше.
Говорителката няма думи! — засмя се вътрешно тя.
Не, не е съвсем вярно. Просто нямаше право — думите й щяха да прозвучат като хвалби на гореща почитателка. Какво да й каже: че Пол Худ е човек с широко сърце, добър, честен и почтен и е способен да дарява с обич? Макар и само в мечтите си, тя би помолила Шарън да се грижи за него, да му вярва… и да помни, че един ден Худ ще остави работата си, децата ще са пораснали и любовта, която са съхранили в сърцата си, ще процъфти и ще ги обогати.
Пол беше споменал, че иска да организират паметна церемония за Грегъри Доналд и Бас Мур. Всъщност Ан не го беше слушала много внимателно. Мислите и сърцето й бяха някъде другаде… с Пол, в един въображаем свят, където той я прегръщаше, след като всички си тръгнеха, завеждаше я на вечеря в някое непретенциозно заведение, а после двамата отиваха в нейния дом. Той я любеше и заспиваше, притиснат до тялото й…
— Господин Худ? — обади се гласът на Бъгс по компютъра.
— Да?
— Президентът идва.
Бъгс пусна картина от коридора и Худ се засмя. Президентът махаше приветливо на служителите в стаите, спираше от време на време да се ръкува с хора, които изобщо не познава, въпреки че на секундата отвеждаше поглед към някое ново лице.
Когато Лорънс влезе в кабинета му, Худ също стана. Президентът направи уж недоволна физиономия и махна на присъстващите да седнат.
Всички седнаха с изключение на Пол. Лорънс отиде при него и разтърси ръката му.
— Браво, Худ. Твоята Корейска група се справи забележително добре.
— Благодаря ви, сър.
Застанала зад тях, Ан вътрешно кипеше. Не Корейската група, а Пол и Оперативният център овладяха кризата.
— Браво, браво. Всички, които участваха в тази операция — и Пол, и ударният отряд, и хората на Стив Бъркоф, и всички вие — надминаха очакванията.
— Имаше и други, които ни помогнаха — намеси се Худ. — Грегъри Доналд, Ким Хван от КЦРУ, севернокорейският офицер в ракетната база…
— Разбира се, Пол. Но ти успя да ги организираш. Заслугата за приключването на кризата е твоя и на всички останали отдели и организации. Генерал Шнайдер лично щял да поиска почетна награда за Грегъри Доналд. Ще има почести и за бойците от ударния отряд, които дадоха жертви.
„Дадоха жертви“ — така казват президентите, когато не са наясно колко са ранените и убитите, помисли си Ан. Но не искаше поведението на Лорънс да й отрови удоволствието от този момент и се надяваше, че Пол все така ще се застъпва за хората, които им помагат. Худ се издигаше в очите й с всяка своя постъпка.
„Скъпа Шарън — започна мислено да съчинява писмото си тя. — Надявам се, ще ми простиш, че отвлякох за малко съпруга ти. Ще ти го върна, когато имам дете от него, защото страшно много искам някаква частица от този мъж да остане с мен завинаги…“
— Но аз не съм дошъл само за да ви благодаря — продължи президентът. — Когато подписах основаването на Оперативния център, му дадохме изпитателен срок. Аз и някои други в правителството, като министър Колон и Стив Бъркоф например, смятахме, че той ще представлява полезен придатък към вече съществуващите разузнавателни и военни организации — нещо като група за овладяване на кризисните ситуации. Никой от нас не знаеше дали ще се получи. — Президентът се усмихна широко. — И никой нямаше представа, че резултатът ще бъде толкова добър.