12.
ВТОРНИК, 5:15 Ч. СУТРИНТА, БЕЛИЯТ ДОМ
Кабинетът за извънредни ситуации е разположен на първото подземно ниво, точно под Овалния кабинет. В центъра на ярко осветеното помещение има дълга, правоъгълна махагонова маса, STU-3 и компютър пред всяко място, а клавиатурата се издърпва и прибира под него. Подобно на всички правителствени компютърни системи софтуерът от външни източници, дори от Министерството на отбраната или Държавния департамент, се проверява за вируси, преди програмата да бъде пусната в системата.
Подробни карти на стените показваха разположението на американските и чужди войски по света, а в районите на напрежение бяха забодени флагчета — червени за започналите конфликти и зелени — за потенциалните. На мястото на Сеул вече се бе появило червено флагче.
Пол Худ пристигна на западния вход на Белия дом и след като мина през металния детектор, слезе с асансьора на долния етаж. Когато вратата се отвори, един морски пехотинец провери пропуска му и го заведе до масичка, разположена край врата без дръжка. Худ леко притисна палеца си на малкия екран на масичката. След секунда се разнесе бръмчене и вратата се отвори. Худ влезе и мина край пазача, който бе сравнил отпечатъка от палеца му с този, вкаран в компютъра — ако не съвпадаха, вратата нямаше да се отвори. Само президентът, вицепрезидентът и държавният секретар не се подлагаха на подобна проверка.
Вратата на Кабинета за извънредни ситуации бе отворена и Худ влезе. Вътре вече се бяха събрали още четирима висши държавни служители — държавният секретар Ав Линкълн, министърът на отбраната Ернесто Колон, председателят на Комитета на началник-щабовете Мелвин Паркър и директорът на ЦРУ Грег Кид си говореха на групичка в ъгъла, а две секретарки седяха край една масичка. Едната щеше да води зашифровани бележки на миникомпютъра си, а другата щеше да извиква при нужда всички искани данни от компютъра. Един морски пехотинец подреждаше кани с кафе, гарафи с вода и чаши.
Мъжете поздравиха Худ с кимване. Само Линкълн веднага дойде при него. Почти метър и осемдесет, с кръгло лице и оредяваща на темето коса, той беше силен и набит — известен навремето бивш питчър от основната лига, Линкълн бе профучал от бейзболното игрище през щатското законодателство на Минесота и се бе озовал в Конгреса по-светкавично от хвърляните от него топки. Беше първият политик, подкрепил кандидатурата на губернатора Майкъл Лорънс, и получи за награда Държавния департамент. Почти всички смятаха, че му липсват дипломатическите умения за този пост и че прекалено често възприема очевидното едва ли не за откровение. Но лоялността му бе извън всякакво съмнение.
— Как си? — протегна му ръка Линкълн.
— Горе-долу, Ав.
— Твоите хора свършиха добра работа на Четвърти юли в Залата на независимостта. Бяха страхотни.
— Благодаря, но не се справихме чак толкова добре — някои от заложниците бяха ранени.
Линкълн възмутено махна с ръка.
— Нали нямаше убити — това е важното. Божичко, да координираш усилията на местната полиция, ФБР и собствената си ударна група, а медиите през цялото време да ти надничат през рамото — то си е истинско чудо. — Той си наля чаша кафе. — Също като тази ситуация, Пол. Вече върви по телевизията, експертите разтягат локуми в средствата за масово осведомяване и сигурно още преди сутрешната закуска ще ни снесат проучвания на общественото мнение защо седемдесет и седем процента от американците са против присъствието ни в Корея или където и да било другаде.
Худ си погледна часовника.
— Бъркоф се обади, щели да закъснеят — уведоми го Линкълн. — Президентът говори по телефона с посланик Хол. Настоява без негово разрешение да не се евакуират американски граждани в посолството, да не се предприемат никакви мерки или да се правят изявления, които да бъдат изтълкувани като проява на паника.
— Естествено.
— Знаеш колко лесно се обърква всичко в подобна ситуация.
Худ кимна.
— Има ли някаква информация кой е виновникът за експлозията?
— Не. Всички, включително и севернокорейците, я заклеймиха. Но правителството не говори от името на хардлайнерите, така че знае ли човек?
— Севернокорейците винаги порицават тероризма, даже когато те са извършителите — обади се от другата страна на стаята министърът на отбраната. — Когато свалиха оня отклонил се от курса си самолет на южнокорейските авиолинии, се дистанцираха от скандалния си акт още докато ровеха из останките за шпионски камери.
— Но ги намериха — измърмори под нос Линкълн и се запъти към останалите.
Докато си наливаше кафе, Худ се замисли над политиката на севернокорейците първо да стрелят, а после да задават въпроси. За последен път беше тук, когато руснаците свалиха един латвийски шпионски самолет и президентът реши да не повдига въпроса. Никога нямаше да забрави как Линкълн буквално скочи на крака и каза: „А как според вас биха реагирали световните лидери, ако ние някога свалим чужд самолет? Ще ни разпнат на кръст!“