Беше напълно прав. Неизвестно защо за САЩ важаха други правила.
Худ седна на северозападния край на масата, колкото може по-далеч от президента. Обичаше да наблюдава как другите се боричкат за власт, а оттук шоуто се виждаше най-добре. Психоложката на Оперативния център Лиз Гордън го беше научила да разпознава езика на тялото — скръстените на масата ръце означават подчинение, изпънатият гръб говори за увереност, а наведеният над масата торс — за несигурност — „Аз съм тук! Забележете ме!“ Наклонената глава издава снизхождение. „То е като при боксьорите, когато ти откриват брадичката си — беше пояснила тя — и те предизвикват да ги удариш, понеже смятат, че не можеш.“
Вратата се отвори и Худ чу плътния глас на президента на Съединените щати. По време на предизборната кампания преди две години един журналист беше писал, че именно този глас му е осигурил решаващия вот на хората с неопределени симпатии. Той сякаш се изтръгваше някъде от дълбоко и докато стигне до устата му, се изпълваше с олимпийско величие и мощ. Гласът плюс ръста му — над метър и деветдесет — му придаваха внушителен и представителен вид, въпреки че на два пъти беше пропилял голяма част от този свой капитал да обяснява причините за фиаското си в две външнополитически събития. Първото — изпращането на храна и оръжия за въстаниците срещу репресивния режим в Бхуто, бунт, приключил с хиляди арести и екзекуции и довел в крайна сметка до стабилизирането на режима. Второто — прекалено нерешителната намеса в граничен спор между Русия и Литва, в резултат на който Москва не само завзе територия от малката република, но и разположи своя войска там. Това предизвика масово преселение към Каунас, бунтове за храна и стотици жертви.
Престижът му в Европа бе силно накърнен, доверието към него на Капитолия — разклатено, и той не можеше да си позволи нова погрешна стъпка — особено към един толкова отдавнашен съюзник.
Стив Бъркоф пърхаше като пчеличка около президента, когато влязоха — само дето не му дръпна стола да седне, а после наля кафе за двамата, когато се настаниха. Президентът заговори, без да изчака останалите да седнат.
— Господа — подхвана той, — преди петнадесет минути пред двореца Кионбок в Сеул е избухнал камион с озвучителна техника. Няколко десетки зрители и политици са били убити, но за момента КЦРУ не разполага с никакви улики какво е станало, нито кой и защо го е извършил. Не са получавали предупреждения и никой не се е обадил, за да поеме отговорността. Посланик Хол поиска единствено да изразим отново подкрепата си към правителството и народа на Южна Корея. Упълномощих правителствения говорител Трейси да направи съответното съобщение. Посланик Хол незабавно ще разпространи изявление, което в най-общи линии заклеймява този терористичен акт. — Той се облегна назад. — Ърни, в случай че Северна Корея се окаже в дъното му, каква ще бъде стандартната ни политика на действие?
Министърът на отбраната се обърна към една от секретарките и каза:
— Файл СК-СГ.
Докато се извърне отново към масата, на екраните се бе появил надписът „Северна Корея — ситуация на готовност“. Той скръсти ръце.
— Накратко, господин президент, ще преминем към отбранителен план 5. Обявяваме тревога в базите си в Южна Корея и Япония и започваме да прехвърляме войски по въздуха от Форт Пендълтън и Форт Орд. Ако разузнаването долови и най-малкия признак за мобилизиране на севернокорейската армия, минаваме незабавно на план 4 и започваме да прехвърляме корабите си от Индийския океан и да разполагаме силите за бързо реагиране. Ако севернокорейците отвърнат с подобни мерки, събитията тръгват с пълна сила и преминаваме бързо през ускорено прилагане на планове 3,2 и 1. — Той хвърли поглед на монитора и посочи с пръст раздела, озаглавен „Военни игри“. — Ако ситуацията стане необратима, разполагаме с три възможни варианта.
Худ разгледа лицата на присъстващите. Всички бяха спокойни с изключение на Линкълн, който се бе навел напред и развълнувано потропваше леко с крак. Обичаше да действа със замах и драматичната ситуация му допадаше. Коренно противоположна бе реакцията на Мелвин Паркър. Лицето и позата му излъчваха въздържаност, също като тези на Ърни Колон. В подобни ситуации военните никога първи не препоръчваха употребата на сила. Те знаеха добре цената на подобни „успешни“ операции. Винаги политиците и държавните служители, нетърпеливи или неудовлетворени, се стремяха да си осигурят някоя победа, колкото и бърза и нечиста да е тя.