— Все някой трябваше да го научи как да се радва на живота — подсмихна се Сунджи.
Хван поръча на бармана да впише питиетата им на сметката на КЦРУ, вдигна ножа и го остави на бара.
— Преди да си тръгна, искам да ти кажа, че много ми липсваше, Грег.
Доналд махна с ръка към ножа.
— И на мен ми беше приятно.
Сунджи го целуна по рамото. Той се пресегна и я погали по бузата с опакото на ръката си.
— Наистина — настоя Хван. — Често си мисля за годините след войната, когато ти се грижеше за мен. Даже родителите ми да бяха живи, надали щях да бъда обграден с повече обич.
Хван им кимна за довиждане и бързо си тръгна. Сунджи го проследи с поглед и постави тънката си ръка на рамото на съпруга си.
— Беше се просълзил.
— Забелязах.
— Побърза да си тръгне, за да не те разстрои.
Доналд кимна и вдигна очи към съпругата си — жената, която му беше доказала, че младостта и мъдростта не са взаимно изключващи се понятия… и че като изключим болките при сутрешното ставане, възрастта е въпрос на нагласа.
— Затова толкова го обичам — поясни той, докато Хван излизаше на ярката дневна светлина. — Ким е мек отвътре, но твърд отвън. Юнгил О казваше, че това е най-добрата броня във всяка непредвидена ситуация.
— Юнгил О ли?
Доналд я хвана за ръка и я поведе към вратата.
— Един човек, който работеше в КЦРУ Все повече съжалявам, че не го опознах малко по-добре.
Следван от тънка струйка дим, Доналд изведе жена си на широкия, изпълнен с хора „Чонгиечоно“. Свиха на север и хванати за ръка бавно се насочиха към внушителния дворец „Кионбок“, построен през 1392 г. и отново издигнат през 1867, който се намираше на гърба на стария Капитолий. С приближаването си видяха дългата синя трибуна за почетните лица. Събитието обещаваше да бъде странна смесица от скука и зрелище — Южна Корея празнуваше годишнината от избирането на първия си президент.
2.
ВТОРНИК, 17:30 Ч., СЕУЛ
В мазето на порутения хотел витаеше миризмата на хората, които прекарваха нощите си там: спарената алкохолна миризма на бедните и унижените, за които този ден и тази годишнина означаваха само възможността да изкарат още някоя пара от насъбралата се за празненството тълпа. Ала въпреки че постоянните му обитатели се бяха измъкнали навън да си припечелват хляба с просия, малкото тухлено помещение не беше празно.
Един мъж повдигна капандурата до тротоара и се мушна вътре през нея, следван от още двама. Преди десет минути и тримата се намираха в апартамента си в хотел „Савоя“ — базата им за операции, където всеки от тях се преоблече в обикновени, ежедневни дрехи. Носеха черни раници без никакви надписи по тях. Двамата от мъжете ги крепяха много внимателно, ала третият — с превръзка на окото — отиде до купчината, където бездомните бяха натрупали счупени столове и скъсани дрехи, стовари раницата си на едно старо писалище и дръпна ципа й.
Едноокия извади три чифта ботуши и раздаде на всеки по един. Мъжете бързо се събуха, бутнаха старите си ботуши в една камара износени обувки и нахлузиха новите. Едноокия отново бръкна в раницата и извади пластмасова бутилка минерална вода, а после смота сака си в едно тъмно кътче. Раницата не беше празна, но в момента останалият багаж не им бе необходим.
Скоро, помисли си Едноокия. Ако всичко мине добре, часът много скоро ще настъпи.
Той взе бутилката, отиде при прозорчето, повдигна го и се огледа. Уличката беше чиста.
Едноокия кимна на спътниците си, издърпа се навън, обърна се и им помогна да измъкнат раниците си. Когато отново се събраха на уличката, той отвори бутилката. Изпиха почти три четвърти от водата. Едноокия пусна бутилката на земята, настъпи я и наоколо плисна вода.
После мъжете прекосиха мръсната уличка, като внимаваха да стъпват по мокрото, и с раници в ръце се отправиха към „Чонгиечоно“.
Петнадесет минути преди определения час за церемонията Куан Хо и Куан Ли — Номер първи и Номер втори, както ги наричаха приятелите им от правителствения пресцентър — започнаха последната проверка на озвучаването.
Висок и слаб, облечен в червено сако, Номер първи се открояваше рязко на подиума на фона на величествената сграда зад гърба му.
На стотина метра от него, зад централната трибуна, високият и едър Номер втори седеше в камиона с усилвателната уредба, надвесен над пулта. Слушалките на главата му долавяха всяка дума на партньора му.
Номер първи пристъпи пред най-левия от трите микрофона.
— Една възпълна дамичка седи на централната трибуна — каза той. — Струва ми се, че може да я събори.