Грегъри сведе очи към лулата си.
— Да… Разбирам.
Шнайдер го изгледа някак странно, а после провери колко е часът.
— Разполагаш с шест часа до срещата. Предлагам ти да си легнеш да спиш, да се събудиш с болки в стомаха и да я отложиш. Междувременно за базата твоето съобщение вече не съществува. Изтрихме го от архивите и извадихме координатите, които си използвал, от справочника. — Той посочи касетофона. — Оттук за пръв път сме научили за срещата — когато те са се свързали с теб. Ако севернокорейците твърдят, че ти пръв си се обадил, ще отречем. А ако се позоват на запис, ще настояваме, че е фалшив. Речеш ли да ни опровергаеш, ще кажем на пресата, че си се побъркал от мъка. Съжалявам, Грег, но няма друг начин.
— А ако убедя Хон Ку да се оттегли?
— Няма да успееш.
— И все пак?
— В такъв случай — отговори му Шнайдер — президентът ще обяви, че той те е изпратил, всички ще му ръкопляскат, ти ще се превърнеш в герой и аз лично ще ти закича медала.
53.
СРЯДА, 2:00 Ч., СЕЛЦЕТО ЯНГЮ
Притиснала радиостанцията до гърдите си, за да не я намокри дъждът, Ким се мушна в колата.
Хван не я изпускаше от погледа си. Един задържан, чиито ръце бяха хванати с белезници зад гърба му, веднъж бе избягал, отключвайки ги с пружинката от механизма на предпазните колани. Но той не следеше Ким от страх, че може да избяга — ако искаше да бяга, щеше да се опита преди, когато бяха сами. Наблюдаваше я, понеже нещо в нея го очароваше. Рядко се постига пълна хармония между патриотизъм и хуманизъм, но при Ким имаше баланс между двете. Самият той се стремеше към подобно равновесие в своя живот и обикновено не успяваше да го постигне — човек не може да се рови в тъмната страна на човешката природа, без да се окаля…
Внезапно движение отдясно прекъсна мислите му. Лъчът на фенерчето рязко се размести и той почувства остра болка в гръдния кош. Силният удар му изкара въздуха, а от следващия десният му крак се подгъна. Опита се да се хване за отворената врата на колата, но не я улучи, олюля се и се стовари върху седалката по гръб. Докато се мъчеше да извади пистолета от кобура под мишницата си, погледна към Чо.
Само че това не беше Чо. Лампичката в колата хвърляше мека жълта светлина по грубо и жестоко лице, което не познаваше.
„Мръсница!“ — помисли си той, замаян от болката. През цялото време е знаела, че този ги причаква тук.
Дясната му ръка беше изтръпнала и пръстите му не можеха да хванат здраво оръжието. Докато се плъзгаше на земята, усети, че дрехите му залепват към тялото от нещо мокро.
Видя как двайсетсантиметровото острие, окъпано в собствената му кръв, се връща и се насочва към стомаха му. Нямаше как да спре удара, който щеше да попадне под гръдната му кост и да му причини нетърпима болка, а после — смърт. Често си беше мислил как и кога ще умре, но никога не си бе представял, че смъртта ще го застигне така, проснат по гръб в калта.
Такъв глупак излезе. Усети как Ким се наведе над него. Беше й се доверил и заслужаваше да напишат на надгробната му плоча, за назидание на другите, нещо от рода на: „Той беше наивен идиот…“
Оръжието се изплъзна от кобура му, когато Хван падна на мократа земя и той инстинктивно посегна към него. Притискаше с ръка раните си и с всичка сила се опитваше да задържи очите си отворени, за да посрещне смъртта с малкото останали му сила и достойнство. Видя как убиецът, преоблечен в дрехите на Чо, се ухили, пред очите му проблесна светкавица, а после втора и трета. Изстрелите изсвистяха на сантиметри от него и той стисна очи. Гърмежите отекнаха за секунда, после звукът утихна и остана само лекото ръмене на дъжда по лицето му и пулсиращата болка в тялото му.
Ким пропълзя и клекна до него. Пресегна се през Хван за ножа и за момент той объркано се почуди защо не е усетил куршумите… и защо тя се кани да го наръга, вместо да го застреля.
Изглежда, се беше разшавал, тъй като тя му каза да не мърда. Хван се опита да се отпусне и усети, че диша с усилие.
Ким издърпа ризата от панталона му, разряза я отстрани и взе фенерчето. Огледа раните му, изправи се и го прескочи. Той изпъна врат, за да види какво прави. Тя свали обувките и чорапите на убиеца, разкопча колана му и го измъкна от гайките. Главата на Хван се отпусна тежко на земята, дъхът му излизаше на пресекулки.