— Ч-чо? — попита с усилие той.
— Не знам къде е тялото му.
Тялото…
— Оня, изглежда, ни е проследил. Не ме питай — не знам кой е той.
Не е… с Ким… от терористите…
Ким уви колана около тялото на Хван, но не го закопча, а сложи по един от чорапите на всяка рана.
— Може да те заболи — предупреди тя и здраво стегна.
Хван изстена, болката го прониза и се стрелна от дясната му подмишница към коляното. Отново не му стигаше дъх. Ким се премести зад него, хвана го за раменете и го издърпа на задната седалка.
Докато тя оставяше радиостанцията на пода, Хван се опита да се привдигне на лакът.
— Ч-чакай… тялото.
Тя му помогна да се отпусне назад и се опита да закопчае предпазния колан.
— Разбери, не знам къде е Чо!
— Не! Отпечатъците… пръсти…
Ким разбра. Затвори вратата, мина отпред и довлече тялото на мъртвия мъж на предната седалка. После понечи да седне зад волана, но спря.
— Трябва да намеря Чо! — каза тя и излезе.
Грабна фенерчето, насочи го към земята и тръгна по стъпките на убиеца. Въпреки че движенията й бяха припрени, външно тя изглеждаше спокойна и съсредоточена. Следите я отведоха до една гъсто обрасла с дървета клисура на около четиридесет метра от къщичката. Там намери мотоциклета и Чо. Шофьорът лежеше проснат по гръб на склона, а по средата на гърдите му чернееше петно кръв.
Ким се плъзна по калта към него, претърси набързо джобовете му, намери ключовете и тичешком се върна при колата.
Хван лежеше неподвижно и се държеше за гърдите. Очите му бяха здраво стиснати и се задъхваше. Когато чу шума на двигателя, той ги отвори.
— Радио… станцията… колата.
Ким включи на скорост и рязко потегли.
— Искаш да им съобщя какво е станало ли?
— Да… — Коланът се врязваше в гърдите му и той се мъчеше да не мърда. — Трябва… идентифициране… бързо.
— Да идентифицирате убиеца. По пръстовите отпечатъци.
Хван нямаше сили да говори. Кимна, но не беше сигурен, че Ким го видя, а после я чу да говори по радиостанцията. Опита се да си спомни точно последните си мисли за нея, но всяко поемане на въздух, всяко тръсване на колата му причиняваше болка. Помъчи се да не мърда и да си намери опора, заби десния си лакът в процепа между седалката и облегалката, а с лявата ръка се хвана за предната седалка. Имаше чувството, че някакъв ремък вътре в него го стяга и придръпва надясно. В главата му се въртяха объркани образи и мисли, докато се бореше с болката и се опитваше да остане в съзнание.
Не е севернокореец… тя нямаше да го застреля… но кой от Юга… защо…
Огнената болка внезапно стигна до мозъка му и милостиво го потопи в мрак.
54.
ВТОРНИК, 12:30 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Когато Худ се обади в стаята на Александър, доктор Орлито Трайъс беше там. Той беше добър лекар и сериозен учен, въпреки че се държеше с болните и близките им като Франкенщайн.
— Пол — каза Трайъс с подчертания си филипински акцент, — добре, че се обади. Синът ти има вирус.
Худ изтръпна. Преди време, когато нямаше СПИН, думата означаваше само проблем, който лесно се лекува с антибиотици.
— Какъв вирус? И ако обичаш обясни на човешки език, Орли.
— Момчето е получило остра бронхиална инфекция преди две седмици. После тя привидно е отзвучала, но вирусът се е скрил в дробовете му. Пристъпът е бил предизвикан от алергените във въздуха, ето защо стероидите не са подействали. Това не е типичен астматичен пристъп, а форма на остро белодробно заболяване.
— И как се лекува? — попита Худ.
— С антивирусна терапия. Инфекцията е в относително ранен стадий и можем да разчитаме, че няма да се разпространи.
— Да разчитаме…
— Организмът му е отслабнал — поясни Орли, — а тези вируси са много упорити. Нищо не се знае.
Господи, как така нищо не се знае!
— Шарън там ли е?
— Да. Казах й същото като на теб.
— Дай ми да говоря с нея. Благодаря ти, Орли.
— Няма нищо. Ще проверявам състоянието му на всеки час.
Шарън се обади след секунда.
— Пол…
— Знам, знам. Орли няма да получи работа в ООН.
— Не се шегувай. Винаги съм предпочитала да знам истината. Напрежението обаче ме съсипва — не понасям да седя и да чакам.
— Алекс ще се оправи.
— Не е сигурно. Работила съм в болница, Пол. Тия неща понякога се развиват страшно бързо.
— Ако положението беше сериозно, Орли нямаше да ви остави.