Худ зарови лице в дланите си. Ама и той е един шеф на Корейската група! Научава всичко със закъснение, знае, че някой или някаква група отчаяно се мъчат да подпалят война, а няма представа кой или кои са те. Изведнъж му стана ясно защо доктор Орли се държи така край леглата на пациентите си. Не защото не го е грижа за болния — просто е обезсърчен от битката с неуловим противник.
Изпрати съобщение на Бъгс: да продължава да следи ситуацията, да препрати новината на Хърбърт и Маккаски, да благодари на Юн Хун и да помоли директора на КЦРУ веднага да ги уведоми, когато разполагат с нова информация относно нападателя или състоянието на Хван.
— … но, както и преди ти казах, Пол — продължи президентът, — вече нещата са на друг етап. Няма значение кой е започнал конфронтацията, фактът е, че тя е налице.
Худ се върна към разговора.
— Така е — намеси се Бъркоф. — Честно казано, аз бих минал на плана за изпреварващ удар от доклада за военните варианти. Пол, ако смяташ, че би дал резултат…
— О, да! Разбира се! Планът на военният министър ще ги помете! От информацията, която получаваме, може да се съди, че Северът очаква нещо като операцията „Пустинна буря“ с предварителен етап на разгръщане. Половин милион войници настъпват в Северна Корея, нанасяме въздушни удари по комуникационните им центрове, засипваме с ракети всяко летище и военна база… Естествено, че ще даде резултат, Стив. Най-много да загубим някакви си три хиляди войници. Защо да търсим разрешение по мирен път, когато можем да дадем жертви и да завладеем страна, която ще бъде финансово бреме за Юга през следващите петдесет-шейсет години?
— Стига! — отряза президентът. — В светлината на новопостъпилата информация, ще дам инструкции на посланичката да провери възможността за уреждане на въпроса по дипломатически път.
— Да провери възможността?! — Незасекретеният телефон на Худ иззвъня. На дисплея беше изписан номерът на болницата. — Господин президент, налага се да вдигна. Ще ме извините ли?
— Да, Пол. Но искам кожицата на човека, който е допуснал този софтуер в системата.
— Добре, господин президент. Само че ако смъкнете неговата, ще трябва да уволните и мен.
Гадното му копеле, помисли си Худ, докато затваряше. Мре си да се изхвърля. Все се перчи — ти си назначен, оня е уволнен, ще воюваме, постигнах мир… Де да можеше да си намери някое хоби. Когато човек живее с работата си по двадесет и четири часа на ден, чувството му за мярка няма как да не се изкриви.
— Шарън, как е Александър?
— Много по-добре. Изведнъж сякаш се отприщи някакъв язовир, пое си дълбоко дъх и хриповете изчезнаха. Докторите казват, че сега дробовете му работят с двадесет процента по-добре. Алекс ще се оправи, Пол.
За пръв път през този ден гласът на Шарън звучеше спокойно и ведро. Долови момичешките нотки в него и се зарадва, че лошите чувства между тях са се изпарили.
Даръл Маккаски и Боб Хърбърт спряха на вратата. Худ им махна да влязат.
— Шар, обичам и двама ви…
— Знам, знам. Трябва да затваряш, нали?
— Да. Извинявай.
— Не се извинявай. Всъщност ти се държа много добре. Благодарих ли ти, че се отби при нас?
— Мисля, че да.
— Ако не съм — благодаря ти. Обичам те.
— Целуни Алекс.
Шарън затвори и Худ остави слушалката на телефона.
— Синът ми се е оправил, а жена ми не ми е ядосана — каза той на двамата мъже. — Ако ми носите лоши вести, сега е моментът да ми ги съобщите.
Маккаски пристъпи напред.
— Джуди Марджолин, офицерът от разузнаването, дето я застреляха… Оказа се, че последната снимка, направена от нея, е на приближаващия се МиГ.
— Да не би някой да я е пробутал на пресата?
— Нещо по-лошо — отговори Маккаски. — Момчетата на компютрите в Пентагона успели да разчетат номера на самолета. Преровили всички скорошни разузнавателни снимки, за да открият къде му е летището.
— О, не, за бога!
— Уви, така е — обади се Хърбърт. — Президентът току-що нареди на военновъздушните сили да го унищожат.
59.
СРЯДА, 3:30 Ч. СУТРИНТА, САРИВОН
Саривон се намира в Северна Корея, на двеста и четиридесет километра западно от Японско море, осемдесет източно от Жълто море и на осемдесет километра по права линия южно от Пхенян.
Въздушната база в Саривон е първата защитна линия срещу южнокорейска атака по въздуха или с ракети. Една от най-старите бази, построена през 1952 година по време на войната, доскоро базата се модернизираше само когато Китай и СССР отпуснеха техника. Това ставаше не толкова често, колкото искаха от Пхенян. Съюзниците на Северна Корея се страхуваха, че при евентуално обединение с Южна Корея, Западът ще получи достъп до най-съвременните им военни разработки, ето защо КНДР винаги бе изоставала в техническо отношение на няколко крачки от Москва и Пекин.