— Как ти се вижда, Лиз? — попита Худ.
— В моята работа никога нищо не е ясно и категорично, но по-сходна от тази характеристика едва ли ще…
Прекъсна ги компютърът.
— Какво има, Бъгс?
— Спешно обаждане по засекретената линия от директора на КЦРУ Юн Хун.
— Благодаря. — Худ натисна осветеното копче. — На телефона е Пол Худ.
— Директор Худ, току-що получих много интересно радиосъобщение от севернокорейската шпионка, с която Ким Хван е бил тази вечер. Той я помолил да запита Севера дали в КНДР не е регистрирана кражба на военни ботуши и експлозиви.
Хърбърт изщрака с пръсти, за да привлече вниманието на Худ.
— Рейчъл ми се обади по този повод, когато бях в кабинета ти — прошепна той.
Худ кимна и прихлупи с длан дясното си ухо, за да не чува тракането на Лиз по клавиатурата.
— И какво са отвърнали севернокорейците, господин Юн Хун?
— Че известно количество ботуши, експлозиви и пистолети изчезнали от един камион, пътуващ към склад в Коксан, преди четири седмици.
— Те са се обадили на нея, а тя на вас — така ли?
— Именно. Доста е странно, понеже след като закара Ким Хван в Националната университетска болница, откраднала една кола и избягала. В момента я издирваме.
— Това ли е всичко, господин Юн Хун?
— Не. Хван е още в операционната.
— Благодаря ви. Ще държим връзка — може при нас да изникне нещо.
Значи Ли е разузнавач, който действа в Северна Корея.
— Боб, провери при генерал Сам дали нашият приятел не е ходил на разузнаване преди четири седмици.
— Добре. — Хърбърт се изтърколи от стаята с ентусиазъм, какъвто Худ отдавна не бе виждал у него.
— Знаеш ли, Пол — обади се Лиз, загледана в компютъра. — Струва ми се, че ако има заговор, тоя полковник Сун може също да е замесен.
— Защо?
— Току-що изисках досието му. В него се споменава, че никога не прехвърля пълномощията си.
— Следователно държи Ли изкъсо?
— Точно обратното. Сун на пръв поглед като че ли няма кой знае какво общо с акцията на Ли.
— Което означава, че наистина може да не е замесен…
— Или толкова много вярва на Ли, че няма нужда да го надзирава.
— Звучи ми малко…
— Случаят е направо класически. Когато двама души са на една и съща вълна, се получава нещо като симбиоза.
— Добре, ще накарам Боб да провери местонахождението и на Сун. — Худ погледна към часовника с крайния срок, а после към полуизядената салата до лакътя си. Набоде парченце омекнал морков и започна да го дъвче. — Знаеш ли, трябваха ни десет часа, за да попаднем на първата следа, и то с помощта на една севернокорейска шпионка. Това нещо да ти говори за работата ни?
— Че все още се учим.
— Не мога да се съглася с подобно тълкувание. За толкова неща не се сетихме. Ние трябваше да попитаме Севера за кражбата. Би трябвало в подобни случаи да има канали за комуникация между нас и тях. А също е трябвало да имаме досие за сепаратистите в Южна Корея.
— Какво пък, ще си открием. Съвсем добре даже се справяме, като се има предвид, че се разминаваме в целите си с президента и някои от любимите му съветници.
— Може и така да е. — Худ се усмихна. — Ти първа каза, че севернокорейският президент не стои зад атентата. Как се чувстваш сега, когато вече всички започваме да се убеждаваме?
— Уплашена — отвърна Лиз.
— Добре. Значи поне не съм единствен. — Той запази файловете от Корея. — А сега трябва да се посъветвам с Майк Роджърс дали не можем да използваме ударната група и да включим Оперативния център в играта. Майк може да успее да изненада даже ония новоизлюпени ястреби на авеню „Пенсилвания“.
62.
ВТОРНИК, 8:40 Ч. СУТРИНТА, ИЗТОЧНО ОТ ОСТРОВ МИДУЕЙ
Само преди един час, точно когато прехвърчаха над Хавай, С-141А бе зареден от танкер КС-135. Вече можеше да прелети още шест хиляди километра — предостатъчно, за да стигнат до Осака. Капитан Харихозен уведоми подполковник Скуайърс, че като се има предвид силният вятър, идващ от Южния Тих океан, който духа откъм опашката на самолета, вероятно ще пристигнат в Япония един час по-рано от предвиденото — приблизително в пет сутринта. Скуайърс се посъветва с навигатора — слънцето нямаше да изгрее в източната част на Северна Корея преди шест часа. Ако не се случеше нещо непредвидено, дотогава вече щяха да са кацнали в Диамантените планини.
Майк Роджърс седеше със скръстени ръце и затворени очи, унесен в мисли. Откъслечни спомени от миналото, случки с отколешни приятели се преплитаха във въображението му с представите му за Диамантените планини. Мислеше си за Оперативния център и се питаше какво ли става там. От една страна, съжаляваше, че не е в центъра да раздава команди… Но, от друга, се радваше, че тръгна с отряда на акция.