— Кажете на ординареца си, че всичко е наред.
Надвивайки болката си, полковникът каза:
— Аз… си ударих пръстите на краката.
— Търсите ли нещо? Имам фенерче.
— Не! Благодаря ви, всичко е наред.
Войникът се върна в палатката си. Сун изгледа свирепо полковника и нареди на помощника си:
— Кон, откъсни парче от чаршафа и му превържи ръката.
— Не се приближавай! — изсъска Ки Су. Той издърпа калъфката на възглавницата и затисна раната си с нея.
Сун го остави за секунда на мира, а после каза:
— Следващият ми изстрел ще бъде по-високо. А сега, полковник — кода!
— Пет-едно-четири-нула в долната редица… — с усилие произнесе Ки Су. — Така се влиза в системата. Нула-нула-нула-нула в средната редица… изтрива координатите и позволява смяната им. След това е достатъчно да се набере някакъв код на долната редица и да се вкарат новите координати.
Координатите… В Южна Корея тази дума предизвикваше смях. Създадените от американците системи работеха с вградени топографски карти и фотографски снимки от сателитите или въздушно разузнаване. Ракетите им бяха в състояние да намерят определен джип в някой пренаселен лагер и да кацнат в скута на конкретен пътник в него. За разлика от тях нодоните можеха да бъдат насочвани в 360 посоки и вертикалният им градус на насочване се определяше от разстоянието до целта. Да се улучат предварително избрани жилищни блокове например беше на практика невъзможно.
Само че Сун нямаше да цели блок. Достатъчно му беше да улучи един конкретен град, все едно в коя част.
— В колко часа се сменят часовите на хълмовете? — попита той.
— Смяната им идва… в осем часа.
— Дежурният офицер ще ви докладва ли?
Ки Су кимна.
— Оставям Кон с вас. Платнището ще стои затворено и няма да пускате никого. Ако не изпълнявате нарежданията, ще умрете. Няма да ви притесняваме дълго, а когато си тръгнем, отново ще поемете командването.
Ки Су притисна с палец калъфката към раната си и се намръщи от болка.
— Ще ме разжалват.
— Имате семейство — напомни му Сун. — Човек трябва да мисли за семейството си. — Той тръгна да излиза от палатката.
— Ракетите са насочени към Сеул. Коя е тази… по-важна цел? — извика след него севернокореецът.
Сун не отвърна. Много скоро и Ки Су, и светът щяха да научат.
67.
СРЯДА, 7:10 Ч. СУТРИНТА, ОСАКА
— Пък аз, генерал Роджърс, си въобразявах, че летим към някое слънчево местенце.
Дори през рева на двигателите всички чуваха шума от проливния дъжд над залива Исе, над който прелетяха на път за Осака. Подобни контрасти — примерно внезапното отделяне на арфата от мелодията на оркестъра — винаги впечатляваха и омагьосваха Роджърс. Философията, залегнала в създаването на ударния отряд, отчасти беше същата. От времето на Давид и Голиат до Американската революция големината не винаги е означавала превъзходство. В една от пиесите на Питър Барнс е описано хилавото растенийце, което разцепва асфалта, и този образ — а не просто историческите личности от рода на Андрю Джаксън, Джошуа Чембърлейн и Теди Рузвелт — бе помагал на Роджърс да преодолее някои от най-мрачните дни в живота си. Дори бе помолил сестра си да му го избродира на раницата, за да е винаги пред очите му.
Настойчивото „Сър?“ на редник Пъкет прекъсна размишленията му.
— Какво има, редник Пъкет?
— Генерал-майор Камбъл се обади, че един самолет С-9А чака да ни придружи, сър.
— Военните са голяма работа — измърмори Скуайърс. — Дават ни невъоръжен „Найтингейл“ да ни ескортира през Северна Корея.
— И аз бих предпочел някой симпатичен „Блек Хоук“ — отвърна Роджърс, — но проблемът е в обсега. Благодаря ви, редник.
— Няма нищо.
— Джони Пъкет е много свястно момче — каза Скуайърс с широка усмивка, когато Пъкет се върна на мястото си. — Баща му измайсторил едно време радиоприемник в бебешката му стая, та синът да наследи неговия майсторлък.
— Може и да е бил прав. Едно време хората са научавали само един занаят, но пък са ставали истински майстори.
— Така е. Само че ако никога не станеш много добър в занаята си, като например моя баща, който все се мъчеше с футбола, всичко се обърква.
— И при теб ли?
— Май да.
— Той ти е предал амбицията и енергията си, нали? Крал Артур не е могъл да издири Светия Граал. На Мойсей не му било позволено да прекоси реката Йордан. Но те са вдъхновили други, които са успели.
— Карате ме да се чувствам виновен, че не съм писал скоро на нашите.
— Можеш да му изпратиш картичка на връщане от Осака.
Роджърс усети, че самолетът завива на югозапад. Връщане… От тази дума винаги му се стягаше гърлото. Човек никога не знае със сигурност дали ще се прибере у дома — просто приема, че ще стане така. Но толкова много пъти това не се случва и дори опитни войници понякога неочаквано откриват този факт. Често го преследваха думите на Тенисън10: