„Вкъщи донесоха воина мъртъв. Тя не политна в несвяст и не извика. Всичките нейни прислужници рекоха: «Не се ли разплаче, тя ще умре.»“
Самолетът кацна и докато капитан Харихозен се оплакваше от времето, бойците от ударния отряд притичаха до чакащия хеликоптер. Само четири минути след отварянето на люка на С-141 те вече се бяха качили и отново летяха.
Елегантният, малък хеликоптер се издигна бързо в плющящия дъжд и се насочи на северозапад. Всички седяха както преди — на пейките край стените, но настроението беше съвсем различно. Ако по пътя за Осака бяха спали, играли карти или чели, то сега мъжете от отряда бяха като наелектризирани. Преглеждаха оборудването, ободряваха се един друг, а някои се молеха. Редник Бас Мур, който отговаряше за парашутите, провери въжетата им, докато прелитаха ниско над Японско море и корпусът на самолета се раздрусваше под напора на вятъра и позатихващия дъжд.
Един офицер от сеулската база пътуваше с тях и в момента преглеждаше тактиката за отстъпление със Скуайърс. Когато операцията приключеше, щеше да ги чака хеликоптер „Сикорски S-70“, който само за минути щеше да ги пренесе над демилитаризираната зона и Диамантените планини. По-важното бе, че единадесетместната машина бе оборудвана с две странични картечници М-60.
До времето за скачане оставаха двадесет минути. Роджърс повика Пъкет и му нареди да го свърже с Худ.
— Майк, почва да ми се струва, че ще се озовете в най-напеченото.
Роджърс го досмеша, като чу колко разтревожено звучи гласът на директора.
— Какво е станало?
— Макар президентът да не иска да повярва, ние сме убедени, че зад цялата работа стои една южнокорейска група. Освен това някакъв пилот е взел двама души от ферибот в Японско море. Толкова се притеснил, че чукнал самолета си при кацането и си изпял и майчиното мляко пред хората от морския патрул. Казал, че е закарал двама мъже до Косон.
— Косон ли? Че това е на две крачки от нодоните.
— Именно. А на ферибота са открити два трупа. Убитите са пренасяли печалби от хазарт от Япония в Северна Корея. Десетки хиляди долари.
— В Северна Корея това е много прилична сума за подкуп. Повечето от ония копелета биха продали и децата си за хилядарка.
— И Боб Хърбърт така смята. Малко е твърде смело да се предположи, че някой от Юга смята да използва тези пари, за да получи контрол над нодоните, но подобна възможност не бива да се пренебрегва.
— Което означава, че ние трябва да се промъкнем там и да проверим.
— Точно така. Съжалявам, Майк.
— Няма за какво. Такава ни е работата. Ако перефразирам Джордж Чапман — появи ли се заплаха, всички ставаме лъвове.
— Естествено. А както казва Кърк Дъглас в „Шампионът“: „Нашата работа е като всяка друга, само че при нас кръвта се вижда.“ Пазете се — и ти, и Чарли, и момчетата.
— Десет минути! — извика Скуайърс.
— Това е, Пол — заключи Роджърс. — Ще ти се обадя, когато стане нещо. И ако искаш да знаеш, в случая предпочитам да се пазя от куршуми вместо от пресата. Всичко хубаво и на теб.
68.
СРЯДА, 7:20 Ч. СУТРИНТА, ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА
Генерал Шнайдер се събуди веднага, щом ординарецът влезе в стаята му, и забрави съня. Спомняше си само, че беше някъде на ски и се чувстваше много добре. Действителността и сухият нощен въздух винаги прекалено рязко го изтръгваха от страната на сънищата.
— Сър, търсят ви по телефона от Вашингтон.
— Президентът ли? — попита той.
— Не, сър. Господин Боб Хърбърт от Оперативния център във Вашингтон.
Шнайдер изруга полугласно.
— Сигурно искат да натикам Доналд в усмирителна риза. — Генералът нахлузи чехлите си и отиде при бюрото. Отпусна се с въздишка на въртящия се стол и вдигна слушалката. — Генерал Шнайдер на телефона.
— Генерале, обажда се Боб Хърбърт, офицер по разузнаването в Оперативния център.
— Името ви ми е познато. Служили сте в Ливан, нали?
— Да. Паметта ви си я бива.
— Боб, никога не забравям, когато направим някоя глупост. Онова идиотско посолство направо си го просеше от терористите. Поне да бяха вдигнали прегради отпред, а то всеки бомбаджия можеше да си закара камиона едва ли не до стълбите на Аллаха. — Той се облегна назад и отвори широко очи, за да прогони съня. — Но какво да нищим стари грешки. Предполагам, че се обаждате, за да предотвратите извършването на нови.