— Как разбра какво става? — попита тя.
— Понеже даже севернокорейците не са чак толкова откачени, че да насочат ракета към Япония — отвърна Худ през рамо, докато излизаше в коридора.
70.
СРЯДА, 7:35 Ч. СУТРИНТА, ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА
— Майор Ли — тихо каза Доналд. — Не знам защо, но някак си не съм изненадан.
— Аз пък съм. — Ли натисна върха на ножа под брадичката на американеца. — Смятах да се занимавам с моите си дела, а не с вас.
— Какви дела — да убивате невинни хора и да подпалите война ли?
— Няма невинни хора…
— Грешите. Съпругата ми беше невинна.
Доналд бавно вдигна ръка. Ли засили натиска, но Доналд не спря.
— Вие и вашата съпруга, господин посланик, облекчавахте живота на онези, които изоставяха родината си. Вие сте също толкова покварен като другите и е време да отидете при…
Движението на Доналд беше толкова светкавично, че Ли нямаше време да реагира. Хванал лулата с лявата си ръка, Доналд замахна с дръжката й, закачи ножа и го избута наляво. Отвора на лулата беше обърнат към лицето на Ли. Доналд го приближи и притисна горящия тютюн към дясното око на противника си. Ли изпищя и изпусна ножа, Американецът бързо се наведе и го взе.
— Нее! — изпищя Ли и побягна в изсветляващото утро.
Доналд се затича подире му, без да изпуска ножа.
Ли бягаше към район, в който севернокорейците имаха тунели. Грегъри се запита дали майорът нарочно не го увлича в посока обратна на южнокорейската база. Дали пък не е смятал там да пусне табуна?
Едва ли. Ли носеше униформата си от южнокорейската армия. Почти беше сигурно, че отива на север, за да пусне табуна — ако някой го забележи, вината ще бъде приписана на Юга. Доналд се почуди дали да не се опита да уведоми Шнайдер, но какво можеше да направи генералът? Да последва Ли в КНДР ли?
Не. Доналд знаеше, че само той може да отиде там. Силно задъхан, той се затича, препъвайки се, след смаляващата се фигура на майора. Разстоянието помежду им се увеличаваше и имаше опасност да го изгуби, но поне посоката беше ясна — на изток.
Изведнъж Ли изчезна.
Доналд намали темпото и си пое дъх. Кореецът беше потънал сякаш вдън земя. Досети се, че сигурно е скочил в някой от тунелите. Запомни мястото — имаше някакъв храст на около двадесетина метра — и забързано тръгна натам, броейки крачките си, за да не мисли за болката в гърдите и краката си.
Минути след като Ли потъна в тунела, Доналд стигна до входа му. Не изчака, защото реши, че ако майорът има оръжие, щеше да го използва още на поляната. Пъхна ножа в джоба си, клекна, хвана се за въжето и се спусна надолу. Гърбът му непрекъснато се удряше в стената. Стигна до дъното, останал почти без сили и се заслуша. Някъде пред него се носеха звуци от търкане и влачене. Доналд запали клечка кибрит, видя отвора на тунела и разбра къде е Ли.
Само че искаше Шнайдер да знае накъде е тръгнал, ако нещо се случи с него. Обърна се, подпали въжето и легна по корем. Проходът се изпълни с дим. Доналд запълзя в тунела, надявайки се, че генералът ще забележи пушека и пламъците и че самият той няма да се задуши, докато стигне другия край. А като стигне там, дано да намери Ли, преди кореецът да е осъществил безумната си цел.
71.
СРЯДА, 7:48 Ч. СУТРИНТА, ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Скачането с парашут е съвсем различно от очакванията на новаците. Въздухът е забележително плътен и твърд, свободното падане напомня носенето по морска вълна. През деня усещането за перспектива почти отсъства — предметите изглеждат плоски и далечни — а нощем то въобще изчезва.
Въпреки че другите скочиха преди него, Майк Роджърс се изненада колко самотен се почувства. Не виждаше нищо освен мрак, усещаше само съпротивата на вятъра и почти не чуваше собствения си глас, докато броеше до двадесет, преди да дръпне въжето за отваряне. После повеите на вятъра утихнаха и наоколо се възцари тишина.
Скочиха на височина само четири хиляди и петстотин метра и земята се приближи бързо, както ги беше предупредил помощник-пилотът. Роджърс си избра ориентир още щом дръпна въжето на парашута — едно високо дърво, осветено от ранните лъчи на утрото. Единствено по него можеше да познае на каква височина се намира. Когато се изравни с върха му, се приготви за приземяване. Сви леко крака, а при удара със земята се сгъна още повече, за да омекоти падането, и се претърколи. Легнал настрани, освободи парашута, бързо се изправи и събра купола. Малко си беше поразтеглил ахилесовото сухожилие при приземяването — мускулите му вече не бяха толкова гъвкави като едно време.