Войниците си викаха нещо един на друг — Доналд не успя да разбере какво. После чу как един от тях извика, че пристига генералът и че оня човек имал „найфу“ — нож. Беше забравил, че държи нож.
— Не! — извика Доналд. — Не е мой! — Той го вдигна над главата си, за да го видят, и се приготви да го хвърли.
Два изстрела разцепиха тишината на утрото. Ехото им се носеше сред хълмовете дълго след като тропотът от стъпките на Доналд утихна.
73.
СРЯДА, 7:53 Ч. СУТРИНТА, СЕУЛ
Бяха изминали едва пет часа, след като го вкараха в операционната, но Ким Хван вече беше в пълно съзнание. Той се огледа около себе си и изведнъж си припомни събитията в къщичката. Както и обратния път… Ким… пристигането в болницата.
Извърна се на лявата си страна. До стойката на системата видя бяла жица и червения бутон за повикване. Внимателно вдигна ръка и го натисна.
На вратата се появи не някоя сестра, а Чой Хонтак, агент от отдела за вътрешна сигурност на КЦРУ Беше облечен в добре ушит черен костюм с жилетка. Млад, умен кариерист, той беше приближен на директора Юн Хун. Можеше да му се има доверие само ако го заплашиш с понижение.
Хонтак взе един стол и го премести до леглото.
— Как се чувствате, господин Хван?
— Като намушкан с нож.
— Така си е. Прободен сте на две места. Десният ви бял дроб и червата — също отдясно — са разкъсани. Хирурзите едва ви спасиха.
— Къде е… госпожица Чон?
— Оставила колата ви на паркинга, откраднала друга, а сега вече се вози в трета. Още не е постъпило оплакване за откраднат автомобил в тази част на града, така че нямаме представа нито каква кола кара, нито накъде е тръгнала.
— Добре. — Хван се усмихна.
— Моля? — изгледа го учудено Хонтак.
— Казах… че е добре. Тя ми спаси живота. А мъжът… който ме нападна?
— Служещ от нашата армия. В момента издирваме предполагаемите му началници.
Хван кимна немощно.
— Шофьорът ви, Чо, още не се е прибрал.
— Мисля… че е мъртъв. Вървете в къщичката… Село Янгю. Домът на Ким.
Хонтак извади бележник от вътрешния джоб на сакото си.
— Село Янгю — записа той. — Дали не се е върнала там?
— Не. Нямам представа къде… може да е отишла.
Това не беше съвсем вярно, но нямаше нужда Хонтак да го знае. Ким сигурно ще се опита да се добере до Япония, при брат си. От сърце й желаеше успех. Само че можеше да срещне доста препятствия по пътя си, а нейното благополучие беше най-важното нещо в момента… Та тя беше поставила спасяването на живота му над всичко останало и го бе докарала в болницата.
— Ако я намерите… не я арестувайте.
— Моля?
— Оставете я да отиде където пожелае. — Хван се пресегна и хвана Хонтак за ръкава. — Разбрахте ли? Не я задържайте.
В острия като на ястреб поглед на Хонтак проблесна някакво пламъче. Хван не можеше да определи кое притеснява младия служител повече — заповедта или това, че му пипат костюма.
— Р-разбрано, господин Хван. Но ако я открием, ще я проследим, нали?
— Не.
Пейджърът на Хонтак изпиука. Той погледна кой е номерът.
— Но тогава… какво да кажа на директора?
— Нищо. — Хван пусна ръкава му и го хвана за ревера. — И да не объркате нещо, Хонтак.
— Добре, господин Хван. А сега ме извинете, но трябва да се обадя в управлението.
— Не забравяйте какво ви казах.
— Няма, господин Хван.
В коридора Хонтак си издърпа ръкава, а после извади малък клетъчен телефон от вътрешния джоб на сакото си.
— Изкукуригал дърдорко — измърмори той, докато отиваше към машината за безалкохолни напитки в ъгъла. Набра номера от пейджъра си и се обади в кабинета на директора Юн Хун.
— Как е той? — попита шефът му. — Гледат ли го добре?
Хонтак се обърна с гръб към коридора и покри с длан устата си.
— Вече е в съзнание. Лекарите казват, че бързо ще се възстанови. Сър, той иска да закриляме шпионката.
— Какво?
— Да закриляме шпионката. Нареди ми да не я задържаме.
— Дай ми да говоря с него.
— Той спи, сър.
— Да не мисли, че ще я оставим да си отиде на север, след като е видяла и него, и няколко от агентите ни?
— Очевидно така иска. — Хищните му очи се присвиха. — Точно това каза.
— А поне обясни ли защо?
— Не. Нареди ми само да не я арестуваме и ми поръча да внимавам.
— Аха. За съжаление ще бъде трудно да изпълним искането му. Намерихме откраднатата кола, изоставена край един автомобилен магазин, и обявихме всеобщо издирване. Градската и пътната полиция също се включиха, а пътищата, водещи вън от града, се наблюдават от хеликоптери. Едва ли ще успеем да върнем всички.