Конуей няколко секунди дишаше тежко през носа, като се опитваше да овладее гнева си достатъчно, за да отговори. Но О’Мара му спести проблема като прекъсна връзката.
— Не беше много любезен с теб, приятелю Конуей! — отбеляза Приликла. — Към края звучеше наистина ужасно. От тази сутрин насам има значително подобрение в чувствата му към теб…
Конуей не можа да сдържи смеха си. Каза след като се успокои:
— Някой ден ще забравиш да кажеш нещо приятно, докторе, и всички в болницата ще умрат от изумление!
Най-глупавото в цялата история бе, че те дори не знаеха какво точно търсят, а сега и времето им да го намерят беше намаляло драстично. Всичко, което можеха да сторят, бе да продължат да събират информация и да се надяват, че от купчината все ще изникне нещо. Но дори въпросите им звучаха тъпо — варианти на „Дали сте правили или предизвиквали нещо през изтеклите дни, което да ви накара да си мислите, че съществува външно влияние върху съзнанието ви?“ Бяха зле съставени, глупави, почти безсмислени, но те продължиха да ги задават, докато тънките като моливчета крака на Приликла не започнаха да се подгъват от умора — издръжливостта на емпата беше пропорционална на силата му, което ще рече, че бе практически несъществуваща — и той се принуди да се оттегли. Конуей упорито продължи да разпитва, като с отминаването на всеки час се чувстваше все по-изтощен, ядосан и глупав.
Много внимателно избягваше контакта с Манън — точно сега докторът щеше да му повлияе най-малкото деморализиращо. Свърза се със Скемптън да попита дали медицинският офицер на „Декарт“ е дал доклад и бе наруган яростно, понеже според дневния режим на полковника беше среднощ. Но все пак откри, че главният психолог се е обаждал да търси същата информация, като казал, че предпочита фактите да идват с официален рапорт, а не през емоционално обвързан лекар, който размахва безплътна брадва. После се случи нещо напълно неочаквано: източниците на информация на Конуей бързо започнаха да пресъхват.
Очевидно О’Мара привикваше определени операционни екипи за периодични проверки, преди да е настъпило обичайното време за психотестовете им, и повечето от тях бяха сред хората, оказали се особено полезни в признаването на грешките си пред Конуей. Не го казваха чак с толкова много думи, че са издали тайната и са проговорили пред О’Мара, но в същото време вече никой не искаше да обсъжда с Конуей каквото и да е по този повод.
Конуей се чувстваше изпразнен, обезкуражен и затъпял, но най-вече изтощен. Ала наближаваше време за закуска, за да ходи да си ляга.
След обхода си Конуей обядва рано заедно с Манън и Приликла, после съпроводи доктора до кабинета на О’Мара, а емпатът потегли за хъдлърската операционна да следи емоционалното излъчване на персонала по време на подготовката им. Главният психолог изглеждаше малко изморен, което беше необичайно — и доста груб, което обикновено беше добър знак.
— Ще асистирате ли на главния лекар Манън в тази операция, докторе?
— Не, сър, ще наблюдавам — отвърна Конуей. — Но ще бъда вътре в операционната. Ако започне да става нещо странно — ами, хъдлърската касета би ме объркала, а искам да съм колкото се може по-нащрек…
— Нащрек, казва той — подигра го О’Мара, сарказъм направо капеше от езика му. — Изглеждаш все едно спиш прав! — Сетне се обърна към Манън и каза: — Ще те облекчи да знаеш, че и аз започвам да подозирам, че става нещо странно и този път ще наблюдавам от галерията. А сега бъдете така любезен да легнете на кушетката, Манън, за да ви вкарам лично хъдлърската касета…
Докторът седеше на ръба на ниската кушетка. Коленете му бяха почти на едно ниво с брадичката му и беше скръстил ръце пред гърдите си, тъй че позата му напомняше седящ ембрион. Когато заговори, тонът му беше умолителен, дори отчаян:
— Вижте, работил съм с телепати и емпати и преди. Емпатите получават, но не излъчват емоции, а телепатите умеят да се свързват само с други телепати от собствения си вид — опитвали са доста често, но всичко, което постигат с мен е само лек вътрешен сърбеж. Онзи ден обаче, в операционната, напълно владеех умствените си процеси — напълно сигурен съм! При все това вие продължавате с опитите си да ме убедите, че нещо безплътно, невидимо и неоткриваемо е повлияло на действията ми. Би било много по-просто, ако признаете, че това което търсите е не само невидимо, но и несъществуващо, ама всички вие сте проклети…