— Благодаря — каза сухо Конуей.
— Продължавам да ви повтарям, докторе — добави О’Мара кисело, — че работата ми тук е да се ровя в главите ви, не да ви давам повод да си вирите носовете. Задачата ви, ако може така да се нарече, е изцяло неофициална. След като няма извинение за грешката на Манън, поне не в областта на здравето и психопрофила му, бих искал да потърсите някаква друга причина — може би външно влияние, което да не е усетил. Доктор Приликла присъстваше на въпросния инцидент и би могъл да ви е от помощ.
О’Мара се надигна от стола си и приключи с думите:
— Имате странно съзнание, докторе. И странен начин да гледате на проблемите. Ние не искаме да изгубим доктор Манън, но вероятно ще умра от изненада, ако успеете да го измъкнете от неприятностите. Споменавам ви го, за да знаете каква награда ви очаква в случай на успех…
Конуей напусна кабинета намусен. О’Мара винаги натякваше за „странното“ му съзнание, а простата истина беше, че при пристигането си в болницата Конуей се показа толкова срамежлив — особено със сестрите от собствения си вид — че се чувстваше по-удобно в компанията на извънземни. Вече не беше толкова притеснителен, но все още имаше повече приятели сред чудатите и прелестни обитатели на Тралтан, Иленс и цял куп други системи, отколкото сред колегите си от Земята. Може и да беше странно, призна си Конуей, но на живеещ в многовидова болница лекар това даваше определени предимства.
Навън в коридора той се свърза с отделението на Приликла. Откри, че малкият емпат е свободен и си уреди среща на Четирийсет и шесто ниво, колкото се може по-скоро. Там се намираше хъдлърската операционна. После се посвети на проблема на Манън, докато се насочваше към четирийсет и шесто и внимаваше да не го премажат смъртоносно по пътя.
Лентата му на старши лекар автоматично разчистваше коридора пред него що се отнася до сестрите и нижестоящите лекари, но постоянно се натъкваше на царствените и разсеяни Диагностици, които си проправяха път през всекиго и всичко, без да си гледат в краката. Случваше се и някои от по-младшите членове на персонала да принадлежат към твърде масивни раси. Тралтаните с физиологична класификация ЕЖЛИ например — топлокръвни кислорододишащи същества, напомнящи донякъде на тежко прегърбени шестокраки слонове. Или келгианските ГБЛЕ, които бяха гигантски, обрасли със сребриста козина гъсеници и при сблъсък виеха като пожарна сирена, все едно дали са с по-висок ранг или не, а също и подобните на раци ЕЛНТ от Мелф IV…
Повечето разумни раси във федерацията дишаха кислород, макар че физиологичната им класификация се отличаваше доста. Много по-сложен проблем за придвижването обаче представляваха съществата, които в защитни костюми минаваха през нива с чужди за тях условия. ТЛТУ например дишаха пренагрята пара и изискванията им към гравитацията и атмосферното налягане бяха три пъти по-големи отколкото на кислородните нива. Нужната им защита представляваше голяма дрънчаща подводница, която трябваше да бъде избягвана на всяка цена.
На следващия междусекционен шлюз Конуей се преоблече в лек защитен костюм и се понесе през жълтия мъглив свят на хлордишащите иленсианци. Тук коридорите бяха препълнени с кокалестите, мембранести и грозновати обитатели на Иленс, а тралтаните, келгианците и земяните като него бяха принудени да носят — или в някои случаи да шофират — защитни костюми. Следващият участък от пътуването му го преведе през огромна цистерна, където трийсетфутовите вододишащи жители на Чалдърскол II лениво се носеха през топлия си зелен свят. Същият костюм му послужи и тук, и макар движението да беше доста оредяло, той се забави значително, понеже се налагаше да плува вместо да ходи. При все това, когато стигна до наблюдателната галерия на Четирийесет и шесто ниво, костюмът му още изпаряваше чалдърсколска вода и бяха минали точно петнайсет минути откакто напусна кабинета на О’Мара. Приликла скоро се присъедини към него.
— Добро утро, друже Конуей — каза малкият емпат, докато се наместваше пъргаво на тавана и увисваше на шестте си крехки крачета с вендузи. Музикалните му чуруликания и прищраквания на цинруски се получаваха от транслатора на Конуей, прехвърляха се до огромния компютър в центъра на болницата и се връщаха обратно в слушалките като равен, лишен от емоции английски. Леко потрепервайки, цинрусецът продължи:
— Чувствам, че се нуждаеш от помощ.
— Така е — съгласи се Конуей, а речта му минаваше през същия процес на транслация и стигаше до Приликла като също толкова безчувствен цинруски. — Става дума за Манън. Нямах време да ти обясня, когато се обадих, но…