— Няма и нужда, приятелю Конуей — отвърна Приликла. — По отношение инцидента на Манън и сам се досещам за какво става дума. Разбира се, ти би искал да знаеш какво съм видял и почувствал.
— Ако не възразяваш — кимна Конуей умолително.
Приликла каза, че не възразява. Но освен най-приятното същество в цялата болница цинрусецът беше също и голям лъжец. Физиологична класификация ЖЛНО — на-секомоподобно, екзоскелетно същество с шест кухи крачета и чифт бляскави и не съвсем атрофирали криле, притежаващо високо развита емпатична способност. Раса от насекоми би могла да стигне такива размери само на Цинрус с неговата една осма от земната гравитация, навреме да развие интелект и да изгради цивилизация. Но в галактическата болница Приликла беше в смъртна опасност в течение на по-голямата част от работния си ден. Налагаше се навсякъде извън квартирата си да носи устройства за анулиране на гравитацията, понеже силата на тежестта, която повечето същества смятаха за нормална, незабавно би го премазала като палачинка, а когато водеше разговор, гледаше да стои по-далеч от обсега на събеседника си, пазейки се от евентуални необмислени жестове с крайник или пипало, които биха могли да строшат крехкото му тяло или да му откъснат някое краче. Когато се налагаше да съпровожда някого или да върви редом с него, за да избегне същата нещастна съдба, той обикновено поддържаше безопасна дистанция, ходейки по стените на коридора или по тавана.
Не че някой би пожелал нарочно да нарани Приликла — той беше прекалено харесван, за да му се случи подобно нещо. Емпатичната му способност караше дребното същество винаги да казва и прави това, което би било приятно за отсрещната страна — чувствителен към емоциите, ако постъпваше другояче, той би предизвикал с невнимателното си действие рикошет на изпитваните отсреща чувства на гняв или мъка, които буквално да го ударят в лицето. Тъй че на малкия емпат му се налагаше постоянно да лъже, винаги да е любезен и да премисля думите си, за да бъде емоционалното състояние на съществата около него колкото се може по-приятно. Е, освен в случаите, когато професионалните му задължения го излагаха на болка и яростни емоции у пациент, или пък искаше да помогне на приятел.
Точно преди Приликла да започне доклада си, Конуей уточни:
— И аз самият не съм сигурен какво точно търся, докторе. Но ако си спомниш каквото и да е необичайно около действията или чувствата на Манън, или тези на персонала в операционната…
С телце, треперещо под напора на спомените за емоционалната буря, развихрила се преди два дни в сега празната хъдлърска операционна, Приликла описа сцената както е била в началото на операцията. Дребничкият ЖЛНО не беше взимал хъдлърска информационна касета, тъй че не беше в състояние да съчувства прекомерно на пациента, който на всичко отгоре бе упоен и практически не излъчваше. Манън и екипът му се бяха съсредоточили върху задълженията си и само малка част от съзнанията им беше свободна да мисли или излъчва каквото и да е друго. А после със старши лекаря Манън стана… инцидент. По-точно — пет отделни и различни случая.
Тялото на Приликла затрепери толкова силно, че Конуей се извини:
— Аз… съжалявам.
— Знам, че е така — каза му емпатът и възобнови доклада си.
Пациентът бил частично декомпресиран, за да могат хирурзите да работят по-ефикасно. Съществувала известна опасност, като се имат предвид честотата на хъдлърския пулс и кръвното му налягане, но самият Манън бе изобретил тази процедура, тъй че безспорно беше и в състояние най-добре да прецени рисковете. Тъй като пациентът се намирал при по-ниско от нормалното за него външно атмосферно налягане, налагало се да се действа бързо и в началото изглеждало, че всичко върви прекрасно. Манън отворил триъгълен разрез в гъвкавата хитинова броня на хъдлъра и овладял подкожното кървене. Тогава направил първата грешка, незабавно последвана от още две. По наблюденията си Приликла не би могъл да съди, че са били грешки, макар че се получило значително кървене. Единствено емоционалните реакции на Манън, едни от най-ужасните, които емпатът бил изпитвал досега, му подсказали, че хирургът е допуснал сериозна и глупава издънка.
Следващите грешки се случили след продължителен интервал от време. Работата на Манън се забавила драстично, техниката му напомняла първите плахи опити на студент, а не тази на един от най-опитните хирурзи в болницата. Бил станал толкова муден, че било невъзможно да продължи операцията и едва щял да има време да се изтегли и да възстанови налягането, преди състоянието на пациента да премине точката, отвъд която няма завръщане.