— Кацаме след няколко минути — предупреди Харисън внезапно. — Боя се, на брега, понеже тази кофа има прекалено много дупки, за да плава. Във видимостта на „Декарт“ сме и те ще ни пратят хеликоптер.
Конуей едва сдържа смеха си при вида на физиономията на пилота. Изглеждаше като полуизрисуван клоун. Напрежението беше изтеглило веждите на Харисън в глупашки извивки, а долната устна, която бе дъвкал от самото им излитане, беше подута и кърваво-червена дъга — като карикатура на доброто настроение.
Конуей каза:
— Инструментите не могат да действат в този район и като изключим слабото радиоактивно излъчване, предизвикано от бомбите, няма опасност за нас. Можете да кацнете спокойно.
— Вярата ви в професионалните ми способности — уточни пилотът, — е направо трогателна.
От състоянието на неравен полет те завиха в трудно овладяемо пикиране с опашката надолу. Повърхността пълзеше, а после сякаш се нахвърли срещу тях. Харисън спря падането с пълна аварийна тяга. Разнесоха се звуци от разкъсване на метал и останалите светлини на таблото му почервеняха.
— Харисън, от теб се откъсват парчета… — поде радистът от „Декарт“, а после те наистина паднаха.
В продължение на дни след това наблюдателите спореха, опитвайки се да решат приземяване ли е било или катастрофа. Абсорбиращите удара опори бяха огънати, кърмовата секция бе поела още от инерцията в опита си да се сгъне навътре в кораба, а ускорителните кресла бяха убили останалото — дори когато корабът падаше, търкулна се настрани и широка, проблясваща ивица дневна светлина се появи в обшивката на няколко фута от тях. Спасителният хеликоптер пристигна на секундата.
— Всички навън! — нареди Харисън. — Основните щитове са повредени!
Взрян в мъртвата и обезцветена повърхност около тях, Конуей отново се замисли за пациента си. Раздразнено отбеляза:
— Малко повече радиация наоколо няма да е от особено значение.
— За пациента ви — не — съгласи се лейтенантът припряно. — Може да е егоистично, но аз мисля за собственото си поколение. След вас.
По време на краткото пътуване към кораба-майка Конуей мълчаливо се взираше през илюминатора и много се стараеше да потисне страха си и усещането за неадекватност. Страхът му се дължеше на реакцията след онова, което лесно можеше да се превърне във фатална катастрофа плюс мисълта му за дори още по-опасното пътуване, което щеше да му се наложи да предприеме само след няколко дни, а и всеки доктор би се чувствал дребен с пациент, който се простира далеч отвъд хоризонта и то във всички посоки. Беше самотен микроб, който се опитва да лекува тялото, в което се намира и Конуей внезапно закопня за нормалните отношения лекар-пациент в болницата — пък ако ще и малцина от пациентите му или колегите да можеха да бъдат наречени нормални.
Само шест от тежките кораби на Мониторния корпус бяха кацнали на Драмбо, опорите им бяха здраво забити в плитчините на няколко мили от един от мъртвите региони на брега. Другите изпълваха нощните небеса като рояци звезди. Медицинските екипи се групираха в и около приземените кораби, които стърчаха от гъстото супено море като сиви кошери. Земяните живееха на борда, докато извънземните, никой от които не дишаше въздух, доста се наслажваха на къмпинг на морското дъно.
Конуей беше свикал последното — както се надяваше — предоперационно събрание в товарния шлюз на „Декарт“, който беше пълен с драмбонска морска вода, филтрирана от съдържащите се в нея животински и растителни елементи, така че лъчът на прожектора да има шанс да си проправи път до екрана, закачен на предната стена на трюма.
Традицията изискваше драмбонският представител да открие събранието. Загледан в говорителя им — Шурешън, въртящ се като голяма подута поничка около празното пространство в средата на палубата — Конуей отново се зачуди как толкова смешно уязвим вид е съумял да оцелее и да развие извънредно сложна технологична цивилизация — макар че, вероятно, един разумен динозавър би помислил същото за земните хора.
Шурешън бе последван от Гарот, хъдлърския главен лекар, който отговаряше за лекарственото третиране на пациента. Главната грижа на Гарот беше дозирането и приложението на изкуствено хранене в районите, където разрезите щяха да прекъснат тунели на гърла между крайбрежните усти и наземните стомаси. И отново, за разлика от Шурешън, той не каза почти нищо и остави тази работа на проектора.
Големият екран се изпълни с образа на огромна устна шахта, разположена на около две мили навътре от планираната линия на разреза. На всеки няколко минути хеликоптери и малки товарни кораби кацаха до шахтата и изсипваха товара си от прясно месо на животни от крайбрежните плитчини и заминаваха. Монитори с багери и наземни машини избутваха храната през устната. Вероятно количеството и качеството бяха по-малки от приеманата по естествен път „вечеря“, но когато гърлото бъдеше запечатано по време на голямата операция, това щеше да е единственият начин големи райони от пациента да се снабдяват с храна.