— Добре — Конуей се смути по простата причина, че възраженията й бяха смислени. — Но все пак бих искал да се добера до мозъка му или инструменто-създаващия район, и ако то не ни заведе доброволно, значи ние трябва да го издирим сами. Но времето ни вече свършва. Къде по твое мнение, е най-доброто място да потърсим?
Тя се замисли за миг, после каза:
— По презумпция мозъкът или районът за създаване на инструменти би трябвало да се намират в кухина или малка долина под повърхността, където съществото всмуква нужните му минерали. Има голяма, камениста пещера на около петнайсет мили от тук, точно такава, която би осигурила нужната защита отдолу и отстрани, докато масата на тялото над нея би я спасила от увреждания отгоре. Но има и дузини не по-малко подходящи места. О, да, би трябвало да има и постоянно снабдяване с храна и кислород, но тъй като това е квазирастителен процес и нашият пациент има вода вместо кръв, надали ще има проблем със снабдяването на заровен надълбоко мозък…
Тя прекъсна, а лицето и челюстта й се стегнаха в успешно потисната прозявка. Преди тя да продължи, Конуей отбеляза:
— Сериозен проблем. Защо не си го пъхнем под възглавниците?
Внезапно тя се разсмя.
— Вече съм го пъхнала. Не си ли забелязал?
Конуей се усмихна:
— Сериозно казано, искам да повикам хеликоптер да те прибере преди да си заспала. Нямам представа какво би станало, ако намерим онова, което търсим — като нищо можем да се окажем подложени на подземна експлозия или парализирани от менталното излъчване на мозъка. Осъзнавам, че любопитството ти е силно и изцяло професионално, но предпочитам да не идваш с нас. В крайна сметка, научното любопитство е убило повече котки, отколкото всяка друга разновидност.
— При цялото ми уважение, докторе — каза Мърчисън, без да показва такова, — приказваш глупости. Не сме имали показания за необичайно високи температури под повърхността, а и двамата знаем, че когато някой извънземен комуникира телепатично, той може да го прави само в рамките на собствения си вид. Инструментите са изцяло различен проблем, инертни, но подвластни на мисъл средства, които… — тя прекъсна, пое си дълбоко дъх и заключи кротко: — Има още една пилотируема сонда точно като тази. Сигурна съм, че на „Декарт“ ще се намери някой офицер и джентълмен, който ще те повози в нея.
Харисън въздъхна шумно и каза:
— Не се дръж като антиобществен елемент, докторе. Ако не можеш да ги победиш, остави ги да се присъединят към теб.
— Аз ще карам известно време — каза Конуей като се оправи с надвисналия бунт по единствения възможен начин при тези обстоятелства — като не му обърна внимание. — Гладен съм, а е твой ред да сервираш.
— Ще ти помогна, лейтенант — предложи Мърчисън. Докато Харисън отстъпваше мястото на мъжа й и се канеше да тръгне към камбуза, промърмори:
— Знаете ли, докторе, понякога обичам да се полигавя над гореща чиния, особено над вашите.
Малко преди полунощ те стигнаха района на подпопочвено хлътване, обърнаха се с носа надолу и се закопаха. Мърчисън се взираше през илюминатора за пряко наблюдение до нея, като от време на време си водеше бележки за плетеницата фини корени, които минаваха през влажната, подобна на корк маса, представляваща плътта на земезвяра. Нямаше показания за допълнително кръвоснабдяване, нищо, което да подскаже, че съществото изобщо е живо в животински, а не растителен смисъл.
Внезапно се натъкнаха на покрив на стомах и се понесоха надолу между огромните растителни колони, които издигаха и снижаваха тавана, привличайки богата на храна вода от морето и изхвърляйки, много дни по-късно, отпадъчните материали, които не са били абсорбирани от специализираните растения. Растителните сталактити се простираха във всички посоки до предела на лъчите на фаровете. Всяка колона бе покрита с други специализирани растения, чиято секреция ги караше да се стягат, когато стомахът е бил празен прекалено дълго, и да се отпускат, когато е пълен. Други пещери, по-малки и по-близко разположени от стомасите, по същия начин поддържаха движението на водата в системата без да изпълняват храносмилателни функции.
Точно преди да стигнат до пода, Харисън изви сондата в позиция за гмуркане и завъртя предните резачки на максимална скорост. Те меко удариха пода на стомаха и продължиха нататък. Половин час по-късно залитнаха напред към коланите си. Мекото туптене на режещите остриета се повиши до оглушителен писък, който заглъхна щом Харисън ги изключи.