— Въпросът трябва ли да остане конфиденциален? — попита един от келгианците.
Конуей за малко да се задави при мисълта, че в това заведение нещо може да остане в тайна, но сарказмът, за щастие, беше пречистен от гласа му при процеса на транслация.
— Колкото повече хора събират сведения, толкова по-добре — каза той. — Просто бъдете дискретни…
Няколко минути по-късно се озова на друга маса, където каза горе-долу същото. После обиколи още няколко групи колеги. Щеше да закъснее за отделението си днес, но за щастие имаше неколцина много добри асистенти — точно от онзи тип индивиди, които обожаваха шанса да докажат колко добре се справят без надзора му.
Не научи нищо ново през остатъка от деня. Той и не очакваше особено бърза реакция, но от следващата сутрин сестрински персонал от всякаква раса и форма започна да го причаква и с преувеличена тайнственост да му разказва за инциденти, които неизменно са се случили на някое си трето лице. Конуей внимателно записваше времето и мястото, като показно не демонстрираше интерес към замесените същества и имената им. Накрая — сутринта на третия ден — Манън го издири по време на собствената му визитация.
— Наистина си се заел с тази работа, а, Конуей? — каза сурово лекарят и добави. — Благодарен съм ти. Верността ласкае, дори когато е зле разбрана. Но искам да престанеш. В страхотни проблеми ще нагазиш.
— Вие сте загазилият, докторе, не аз — отговори Конуей.
— Така си мислиш — отвърна рязко Манън. — Тъкмо идвам от кабинета на О’Мара. Иска да те види. Незабавно.
Няколко минути по-късно един от асистентите на главния психолог допусна Конуей в светая светих. Младежът много усърдно се опитваше да го предупреди за надвисналата над главата му буря, като мърдаше вежди и същевременно му съчувстваше, отпускайки надолу ъгълчетата на устата си. Комбинацията на изражения изглеждаше толкова забавно, че Конуей влезе в кабинета преди да се усети какво означават и с очевидно глупава усмивка на лицето се изправи пред извънредно ядосания О’Мара.
Психологът посочи с пръст най-малко удобното кресло и изрева:
— Какво по дяволите правиш, като разпространяваш из болницата слухове за безплътен интелект?
— Какво…? — поде Конуей.
— Да не се опитваш да се правиш на глупак? — продължи О’Мара без изобщо да му обърне внимание. — Или да правиш на глупак мен? Не ме прекъсвай! Със сигурност си най-младия старши лекар тук и колегите ти — нека спомена, че никой от тях не специализира приложна психология — имат високо мнение за теб. Но такова идиотско и безотговорно поведение е приемливо само за пациент от психиатричното отделение! Благодарение на теб дисциплината сред младшия състав отива на кино — продължи малко по-кротко. — Грешките вече са страшна работа! Практически всяка старша сестра наоколо ме дърпа за престилката — мен! — да я отърва от това чудо! А ти, ти нищо не си направил, само дето ти скимна да изобретиш това невидимо, неоткриваемо и безплътно чудовище. Очевидно задачата да го разкарат оттук е отговорност на главния психолог!
О’Мара спря да си поеме дъх и когато продължи, гласът му бе спокоен и тонът — почти любезен:
— И не си мисли, че може да ме измамиш. Най-просто казано, очевидно се надяваш, че ако бъдат направени достатъчно други грешки, тази на приятеля ти ще мине сравнително незабелязано. И спри да си отваряш и затваряш устата — ще ти дойде ред да говориш! Един от аспектите на цялата тази ситуация, който действително ме притеснява, е че деля с теб отговорността задето ти дадох неразрешим проблем с надеждата, че би могъл да го атакуваш от нов ъгъл — ъгъл, който да даде евентуално частично разрешение, достатъчно да свали приятеля ни от куката. Вместо това ти създаде нов и вероятно по-лош проблем! Може и да преувеличавам малко — от извинимо раздразнение, докторе — завърши О’Мара кротко. — Но фактът си остава факт — надробил си голяма каша. Не вярвам, че сестрите нарочно правят грешки — поне не и такива, които биха застрашили пациентите им. Но всяко отпускане по време на работа е опасно, то е ясно. Започваш ли да осъзнаваш какво си направил, докторе?