— Познавам това самодоволно самонадеяно изражение — каза Мърчисън на лейтенанта, докато си затваряше шлема. — Нашият доктор внезапно е получил прилив на мозък в главата. Мисля, че възнамерява да поговори с пациента ни.
— На какъв език? — сухо попита Харисън.
— Предполагам — отвърна Конуей, усмихнат в опит да покаже увереност, която не чувстваше, — че може да го наречете триизмерен брайл.
Той бързо им обясни какво се надява да постигне и няколко минути по-късно те заеха позиции извън сондата. Конуей седна с гръб към гъсеничната верига, на метър и нещо от пълна с вода дупка в пода на пещерата. В центъра на дупката имаше отвор с неизвестна дълбочина, където кабел или сходно рудодобивно растение си беше прояло път в камъка. От едната му страна група от седем или осем инструмента се бяха съединили, за да обкръжат и стиснат обшивката на сондата, а част от бронята бе започнала да се чупи в спойките. Конуей помисли разкъсване в този метален пръстен и го търкулна в локвата като голяма буца подвижно, сребърно тесто. После се хвана на работа.
Не направи опит да се защити от нападащите го инструменти. Той възнамеряваше да се съсредоточи толкова силно върху една конкретна форма, че каквото и да дойде в умствения му обсег, както се надяваше, ще изгуби опасните си ръбове или шипове.
Мислооформянето на външността на съществото беше лесно. За няколко минути се получи голяма, сребърна палачинка — дубликат в малък мащаб на самия пациент — легнал в средата на басейна. Но мисленето на триизмерни усти и техните свързващи тунели и стомаси не беше толкова лесно. Още по-труден се оказа етапът, когато той започна да мисли малките стомаси, които се надуват и свиват, пиейки богатата на водорасли вода в мини-модела му и изхвърлящи я отново.
Беше груб, твърде опростен модел. Най-доброто, което можа да задържи едновременно, бяха осем усти и свързаните с тях стомаси, а и доста се боеше, че имат същата връзка с пациента, каквато кукла с живо бебе. Но после започна да добавя гърчещите се движения, които беше забелязвал при по-малките, млади земезверове, и се надяваше, че заедно с помпането на стомасите успява да придаде представата за жив организъм. По челото му и в очите се стичаше пот, но точно в момента не го интересуваше дали може да вижда ясно, понеже нещата, които оформяше, и без друго не се виждаха. После започна да мисли някои участъци твърди, неподвижни, мъртви. Разшири тези мъртви, неподвижни и лишени от подробности райони, докато постепенно целият му модел се превърна в плътна, безжизнена буца.
После отърси потта от очите си и започна отначало. И после пак, и накрая останалите застанаха до него.
— Вече не ни нападат — каза Харисън тихо, — и преди да си променят намеренията, възнамерявам да пробвам да оправя повредената гъеница. Поне не ни липсват инструменти.
Мърчисън отбеляза:
— Може ли да помогна — като изключим, че трябва да си държа съзнанието чисто, за да не повредя модела ти?
Без да вдига глава, Конуей й каза:
— Да, моля. Каня се да го прекарам през същата последователност отново, но ще спра в момента, докъдето мъртвите региони се простират сега. Когато го направя, ще те помоля да мислиш за местоположението на разрезите ни и да ги удължиш и разшириш, докато аз запушвам прекъснатите гърлови тунели и мисля хранителните депа и помпите. Ти изтегли отрязаното вещество на малко разстояние и го мисли твърдо — тоест, мъртво — докато аз се опитвам да му внуша представата, че останалото е живо и се движи, и вероятно ще си остане такова.
Тя доста бързо овладя задачата, но Конуей нямаше как да знае дали пациентът им е успял или би могъл да схване какво става. Зад тях Харисън се мъчеше с повредената гъсеница, докато пред очите им точният модел на пациента и последиците от настоящата им операция ставаха все по-подробни и по-подробни — чак до миниатюрните надуваеми тапи и какво се случва със съществото, когато някоя от тях падне. Но все още нямаше признаци, че пациентът им е разбрал какво се опитват да му обяснят.
Внезапно Конуей се изправи и започна да се изкачва по наклонения под. Каза:
— Съжалявам, трябва да изляза от обхвата за малко, за да си поема умствен дъх.
— И аз също — каза Мърчисън няколко минути по-късно. — Ще дойда при… виж!
Конуей се взираше в мрака на пещерния покрив за да отпусне и съзнанието, и очите си. Бързо сведе поглед, като си мислеше, че отново ги атакуват и видя жена си да сочи модела им, техния действащ модел.
При все, че беше извън обсега и на двата им мозъка, той не се беше сплескал и не беше изгубил вида си. Някой го поддържаше точно както те го бяха построили. Конуей незабавно забрави физическата си и умствена умора.