Актьорското му майсторство подлъгва дори виделите немалко мисионери (а те са видели повече, отколкото той предполага!), и след два месеца криене в жилището им и старателно домакинстване те го пращат в САЩ на обучение, в специализиран църковен лагер. (Той пък използва тази възможност, за да си създаде фалшива самоличност.)
Там наш Кирил открива, че „църквата“ им всъщност е секта, насочена единствено към промиване на мозъци и завладяване на власт. Старателно се преструва на добре зомбиран, и успешно прави кариера в йерархията им — за пет години се издига до трето ниво пастор, с подчинени повече от сто „свещеници“. Всички се възхищават на съчетанието му от агресивна набожност и здрава практичност и усет за реалния свят (първото е често при тях, но второто — не).
Идилията свършва, когато големи клечки от църквата решават да играят с чуждо разузнаване, подмамени от обещания за власт и влияние. Тайните служби ги разкриват, и сектата е безмилостно разтурена. Нашият герой (вече като Димитър Христов) е депортиран обратно в България най-позорно. За негово щастие — с прилична сума пари в джоба (всичките пари на сектата, които е можел да докопа, преди да го арестуват).
Като практичен човек, той бутва рушвети тук-таме, и легализира новата си самоличност (без никъде да каже нито дума за старата). Идеята за владеене на умовете и душите на хората чрез религиозен контрол му е харесала страхотно, и той се насочва към православната черква. Нови умилителни лъжи и съчинения как тежко се е борил за православието в САЩ, нови рушвети и ново актьорство го сдобиват с черковен сан, името Йосиф, и работа като местен свещеник в малка софийска черквичка.
Нашият герой иска много повече, но удря тук на камък. Девет десети от свещениците около него са практични хора, и няма да си отстъпят постовете и властта на никого така лесно. Той има интелекта и манипулативността си, но те имат връзките. Новоименованият Йосиф бързо разбира, че надали ще успее да стане нещо повече от квартално отче. Амбициите му обаче не се задоволяват с това — и той се замисля какво да направи, за да концентриря влияние зад себе си.
Полезен се оказва отново примерът на САЩ, където силни религиозни организации се обявяват срещу аугментациите и първите опити за създаване на Безтелесни, и печелят добра политическа основа по този начин. Там тези организации разчитат основно на религиозната основа на американеца. Йосиф знае, че българите далеч не са толкова религиозни, но решава да разчита на нещо друго.
На българска почва тези нововъведения вече също текат, и то главно сред тази част от населението, която икономически е неговият елит, а като хора — утайката му. Огромният процент от хората не могат да си ги позволят, и завиждат и мразят (често напълно оправдано) тези, които могат. Йосиф решава да използва това тяхно недоволство.
След две години старателно доизучаване на социално инженерство, и съчиняване на общата схема, Йосиф скалъпва познатата от историята на Ортодокс философия, на този етап още много груба. Създава официално своя секта (декларирана просто като „група на искрените православни“), и развява байрака на християнството срещу аморалността и безчовечието, достигнали до физическо въплъщение — превръщането на хората в не-хора.
Отначало последователите му са доста, и сектата му започва да набира застрашителна скорост. Подкрепена от него политическа сила успява да влезе в парламента, и чрез нея той получава още повече известност. Тъй като обаче не успява да се сговори добре с мафията (винаги го е страх от тези хора), влиянието му е умело подрязано от нея чрез медиите. В добавка, аугментациите стават все по-евтини и достъпни и за обикновените хора, а българинът лесно забравя набожност, като види келепир…
Малко по малко сектата на Йосиф започва да заглъхва и оредява. Фанатизмът й обаче не намалява, дори напротив. Масовото навлизане на нанотехнологиите прави и не толкова богатите все по-свободни като време и сили. Хората от нея прекарват все повече време сред „свои“, и се самонавиват. Йосиф бързо разбира, че вече няма как да се пусне от хорото, дори да иска — точно както преди с наркобизнеса. Е, този път нещата са легални, най-отгоре е той, гледат го в устата, носят го на ръце и го смятат за пророк. А това може да не е в мащабите на цяла държава, но все пак е каквото той е искал.