Джеймс Хадли Чейс
Опитвай докато стане
Глава 1
Клод Кендрик, собственик на Галерия „Кендрик“, току-що се бе върнал от почивката си през август, и сега седеше зад бюрото си, кроейки планове за сполука и през следващия сезон.
Отминали бяха жегата и влагата, които превръщаха Парадайз сити — това място за развлечения на милионерите — в един мъртъв град. Септември беше вече тук и градът се съживяваше заедно с пристигането на богатите, на забавляващия се елит и туристите.
Кендрик беше една от известните личности в града — висок, извънредно дебел особняк, който приличаше на делфин, само че — както се говореше — без симпатичния израз на делфина. Имаше моменти когато приличаше на хищна акула.
Макар да беше изрядно облечен по всяко време, Кендрик, съвършено плешив — с глава като яйце — носеше немарливо сложена оранжева перука и бледорозово червило. Когато срещнеше клиентка на улицата, той повдигаше перуката си, като че ли е шапка. Въпреки своята ексцентричност и огромната си маса, в артистичния свят го приемаха като експерт по антики, бижута и модерна живопис. Галерията му беше известна и световните колекционери бяха негови клиенти. Това което не беше известно бе, че Кендрик е един от най-важните и най-дейни укриватели и търговци на крадени произведения на изкуството в Съединените щати и постоянно поддържащ връзка с най-добрите крадци навсякъде, където се намираха произведения на изкуството.
Много от клиентите на Кендрик притежаваха собствени частни музеи, затворени за чужди очи. Именно с тези клиенти той вършеше по-голямата част от доходния си бизнес. Случваше се някой клиент да види някакво произведение на изкуството в музей или в дома на приятел и да го пожелае с онази страст, която само фанатиците-колекционери притежават. И в края на краищата, когато вече не бе в състояние да контролира гризящото го желание да притежава това именно произведение на изкуството, той се обръщаше към Кендрик и само намекваше, че ако този-и-този музей или г-н Еди-кой-си биха решили да продадат тази именно ценна вещ, то парите не биха били никаква пречка. Знаейки че находката не е за продан, Кендрик започваше да обсъжда една примерна цена, а след това казваше, че ще види какво може да уреди. Колекционерът, който пък от предишни вземания-давания с Кендрик знаеше, че тази афера ще завърши така, че той да е доволен, се връщаше в тайния си музей и чакаше. Кендрик се свързваше с един от многото си крадци на произведения на изкуството, обсъждаше условията за работа и също започваше да чака. И накрая, ценната вещ мистериозно изчезваше от еди-кой-си музей или от колекцията на г-н Еди-кой-си и пристигаше в тайния музей на колекционера. Голяма сума пари пък пристигаше в швейцарската банка на името на Кендрик в Цюрих.
След като беше прекарал целия месец август на яхтата си, плавайки из Карибско море в приятната компания на момчета-балетисти, Кендрик, освежен и със силен слънчев загар, изпитваше отново удоволствието да седи на бюрото си и да насочва целия си опит и изкривеното си мислене към това как да прави пари.
Луис дьо Марни, главният търговски посредник на Кендрик, се вмъкна леко в огромната стая с панорамен прозорец и старинни вещи, в която работеше Кендрик.
Луис беше слаб и на години можеше да е между двадесет и пет и четиридесет. Дългата му, гъста коса беше с цвета на самур. Слабото му лице, близко разположените му очи и стиснатите устни му придаваха вид на подозрителен плъх.
— Каква изненада! — възкликна той с пискливия си глас. — Никога не би познал! Ед Хадън!
Кендрик настръхна.
— Тук ли?
— Чака!
Кендрик постави на бюрото златния си молив. Усмивка се появи на мазното му лице, което заприлича на акула.
Ед Хадън беше Царят на крадците на произведения на изкуството: блестящ изпълнител, който привидно водеше живот на оттеглил се от работата си бизнесмен, плащащ данъците си и живеещ в различните си апартаменти във Форт Лодърдейл, Южна Франция, Париж и Лондон.
Макар че беше действал вече двадесет години, организирайки някои от най-големите кражби на художествени предмети, той така бе прикривал следите си, че полицията по света нямаше никакви подозрения за нечестивите му деяния. Той беше главният мозък, който планира, организира и направлява група изкусни крадци, изпълняващи неговите нареждания. Рядко работеше с Кендрик, но когато това се случваше, печалбата за Кендрик винаги беше значителна.
— Побързай, глупчо — каза Кендрик, като тромаво се изправи на крака. — Покани го да влезе.
Луис се понесе навън, а Кендрик приближи до вратата за да поздрави Хадън, с мазна усмивка и с протегната ръка.