— Как върви бизнесът? — попита Кендрик, набождайки един картоф.
— Слабо, но сезонът още не е започнал. — Мавърик си поръча дванадесет малки стриди. — Много дебелееш, скъпи Клод. Не бива никога да ядеш картофи.
Кендрик въздъхна и набоде още един картоф.
— Луис непрекъснато ми натяква, но аз трябва да поддържам силата си.
— Днес сутринта имах една неочаквана клиентка — каза Мавърик. — Г-жа Том Лепски, съпругата на онова ченге.
Лицето на Кендрик помръкна. Беше имал няколко неприятни разговора с Лепски, когото той считаше за недодялан грубиян.
— Какво пък тя, за Бога, искаше?
— Очевидно е наследила пари и ще пътуват из Европа през ваканцията си. Аз я оборудвах. Има хубава фигура. Отървах се от разни модели от ревюта, дето ми висяха от доста време. Изхарчи сума от около пет хиляди долара.
Кендрик погледна с копнеж към още един картоф, после реши, че не бива да прахосва този прекрасен сос и започна да мачка картофа.
— Много хубаво. Европа ли?
— Обиколката, която обикновено туристите правят: Париж, Монте Карло, Монтрьо.
Вилицата на Кендрик, натрупана с пилешко месо, картофи и сос, замря във въздуха пред отворената му уста. Очичките му се замъглиха. Спусна надолу вилицата.
— Ще ходят и в Швейцария ли?
— Ами тя твърди това. Иска да види планините. Казах й, че трябва да види също и Гщаад.
— И Лепски отива с нея?
— Разбира се — Мавърик погледна дебелия си братовчед. — Какво имаш на ум?
Стридите пристигнаха.
— Още не знам — Кендрик лакомо налапа храната от вилицата си, после бутна стола назад. — Ще те оставя да се насладиш на тези прекрасни стриди. Ще се срещнем в салона за кафето.
— Но ти не си свърши обяда.
— Време е да започна да мисля за килограмите си — и Кендрик с тежка стъпка излезе от ресторанта и отиде в големия, просторен салон.
След половин час Мавърик дойде при него.
— А багажа, Роджър? — попита Кендрик когато Мавърик седна до него. — Г-жа Лепски трябва да има елегантни куфари, които да подхождат на покупките й.
— Тя е малко упорита за парите — каза Мавърик. — И все пак, това е добра идея. Ще видя дали мога да я убедя.
Кендрик сложи дебелата си ръка върху ръката на Мавърик.
— Тя трябва да пътува с багаж — хубав куфар и козметична чантичка-куфарче. Всъщност, Роджър, ти по-добре я снабди с два куфара — един за нея и един за мъжа й, но козметичното куфарче е абсолютно задължително.
Мавърик загледа с любопитство братовчеда си.
— Малко се съмнявам…
— Чакай. Ти ще й предложиш тези неща на такива смешно ниски цени, че тя няма да може да устои. Аз ще ти платя разликата.
— Нещо не си искрен с мен, Клод — каза Мавърик с остър тон в гласа. — Нещо подготвяш.
— Да — въздъхна Кендрик. Познаваше братовчед си. — Да кажем, ще ти платя десет хиляди долара, но няма да задаваш въпроси.
— Съжалявам, Клод. Ще трябва да знам за какво става въпрос. Отказвам да се обвързвам с нещо, което мътиш, докато не науча какво точно е то.
Кендрик отново въздъхна. Знаеше, че братовчед му няма да му сътрудничи докато не разкрие картите си. Внезапното му вдъхновение просто трябваше да бъде разрешението на въпроса за пренасянето на иконата в Швейцария. Иконата, носена от известен полицейски офицер, със сигурност щеше да прекоси границите.
Знаейки, че това ще му коства много паря, той разказа на Мавърик за голямата кражба.
Глава 3
През следващите два дни, Карал беше страшно заета, но пък се наслаждаваше на всяка тяхна минутка. Заведе Лепски в бутика на Хари Лийвайн, един от добрите модисти-шивачи в града като държеше под око подготовката на гардероба му за пътуването. Вкусовете на Лепски бяха такива, че все искаше нещо по-ярко и претрупано, но Карол не искаше и да чуе. Тя избра антрацитеносив вечерен костюм, пълен комплект облекло в спортен стил, чифт допълнителни тъмносини леки панталони, четири традиционни ризи и три традиционни връзки. Макар, че Лепски протестираше, тя разбиваше възраженията му, като му обясняваше, че ако иска тази отвратителна риза, дето мотае в ръцете си, ще трябва сам да си я плати.
Най-накрая — удовлетворена, че съпругът й ще пътува като добре облечен придружаващ я кавалер — поръча на Хари Лийвайн да достави покупките в дома им и плати с чек.
— Трябва ми нова шапка — каза Лепски. — Трябва да имам шапка.
— Лепски! — сряза го Карол. — Днес само ченгетата и старите, плешиви мъже носят шапки. Не ти трябва шапка! Не искам да приличаш на ченге!
— По дяволите! Та аз съм си ченге! — изрева Лепски.
— Никаква шапка! — каза тя твърдо. — И само посмей да вземеш със себе си това отвратително нещо, което е сега на главата ти — ще го унищожа! А сега се връщай на работа! Аз отивам на проба.