Като остави Лепски да си мърмори, тя продължи към „Мавърик“, само на две пресечки път.
Прекара два часа като в сън, през които двама шивачи я обикаляха, забождаха плата с карфици, изграждаха гънки и й шепнеха комплименти за хубавата фигура. За Карол — това значеше да живееш! Накрая, шивачите й казаха, че роклите и костюма за пътуване ще й бъдат доставени след два дни.
Излизайки от пробната, Карол видя, че Мавърик я чака.
— Госпожо Лепски! Надявам се, че сте доволна — каза той с широката си усмивка, откриваща белите му зъби.
— Прекрасно е! — възкликна Карол. — Не знам как да ви благодаря.
— А сега, чантите и обувките.
След още един час, водена от Мавърик, Карол купи три чифта обувки и две дамски чанти. Беше извън себе си от щастие.
Пари! — мислеше си тя. — Какво значи да имаш пари!
— Госпожо Лепски. Има още нещо — каза Мавърик.
— Нищо повече — твърдо каза Карол. — Казах, седем хиляди и имам предвид седем хиляди.
— Сметката ви дотук е шест хиляди и петстотин долара. А помислихте ли за багажа? На вас и съпруга ви ще ви трябват елегантни куфари когато пристигнете в Париж. Уви, в хотелите преценяват хората по техния багаж, независимо от това колко добре са облечени. Идвало ли ви е на ум за това?
Карол не се беше сетила за това. Спомни си последния път когато бяха на ваканция с Лепски — в какво окаяно състояние беше багажът им. Потръпна като си спомни ужасния куфар на Лепски, който той бе наследил от дядо си.
— Ами, не. Не съм мислила… Предполагам…
Мавърик направи знак и една от елегантните млади продавачки влезе с два разкошни куфара от тъмносиня кожа, с тъмночервени ивици.
— Знаете ли, тези куфари имат малка предистория — излъга Мавърик. — Бяха поръчани от една от моите много богати клиентки, която е страшно придирчива. Поръчах ги специално за нея и то по нейните изисквания. Тя ги върна, като се оплака, че не били достатъчно големи. Малко поспорихме. — Той спря и се усмихна широко. — Тъй като ги беше поръчала, тя плати за тях и й направихме по-големи. Така че, госпожо Лепски, мога да ви предложа тези два прекрасни куфара за сто долара. Какво ще кажете?
Карол разгледа куфарите. Помисли си, че са най-хубавите куфари, които някога е виждала и жадуваше да ги притежава.
— Но това значи почти да ги подарите!
— Е, не съвсем. Вече съм получил пари за тях. Искам да ви направя тази малка услуга.
Карол не се поколеба.
— Добре, споразумяваме се.
— Колко мъдро от ваша страна. Тогава, госпожо Лепски, приготвил съм и козметична дамска чантичка, която подхожда на тези два куфара. А нея, възнамерявам да ви предложа като подарък. Всъщност доста е хубава.
Продавачката извади козметичното куфарче. Когато Карол видя как беше тапицирано и разпределено вътре, тя онемя и го гледаше с изумление.
— Искате да кажете, че ми го подарявате?
— Защо не? Вече ми е платено, а вие бяхте любезна да направите поръчката си при нас и това заслужава малка отплата. Моля ви, приемете го.
— О-о, благодаря ви! Просто е прекрасно!
— Роклите и куфарите ще ви бъдат доставени в сряда. Разбирам, че ще пътувате в четвъртък.
— О, но аз мога да ги взема сега със себе си. — На Карол не й се искаше да се раздели с покупките си.
— Моля ви, госпожо Лепски. Бих искал да поставя инициали — вашите и на г-н Лепски — върху куфарите. Иска ми се също да заредя козметичното куфарче с нашата избрана козметика. Моля ви, оставете това на мен.
— Не зная как да ви благодаря, г-н Мавърик. Тогава до сряда?
— Непременно, госпожо Лепски — и Мавърик я придружи до асансьора.
Три минути по-късно, той говореше по телефона с Кендрик.
— Нямаш грижи, скъпи Клод. Тя е доволна от куфарите и обещах да й ги доставя, заедно с козметичното куфарче, в сряда сутринта.
— Прекрасно! — възкликна Кендрик. — Предметът е 20 на 22,5 см и с дебелина около 1 см.
— Аз лично ще разглобя козметичното куфарче. Предметът, разбира се, ще го направи по-тежко, но не прекалено.
— Да. Това създава малък проблем.
— Тя не повдигна чантичката, така че не може да направи разлика. Имам намерение да сложа вътре най-луксозната ни козметика. Тя ще бъде замаяна от съдържанието. Дори да тежи и петдесет килограма, няма да се раздели с нея.
— Прекрасна работа свърши, Роджър.
Кендрик въздъхна.
— Да.
— И още сто хиляди когато ти платят за предмета.
— Да — Кендрик въздъхна отново.
— Добре. Изпрати Луис при мен във вторник вечерта. Засега — довиждане — и Мавърик затвори телефона.