Четири часа по-късно, Хадън разговаряше с Лу Брейди, който все още беше дегизиран като свещеник. Седяха заедно в стаята на Брейди в мотела.
Брейди кимна одобрително когато чу за плана на Кендрик как да се изнесе тайно иконата в Швейцария.
— Това наистина е хитро — каза той.
Тогава Хадън му обясни какви са страховете на Кендрик.
— Ето къде трябва ние да помогнем, Лу. Ще проверя преминаването на семейство Лепски през митницата в Маями. Когато стигнат Париж, ще ни трябва някой, който да се залепи за тях и ги проследи, като направи така, че козметичното куфарче да си остане у тях. Някаква идея?
Брейди се замисли, а после кимна.
— Няма проблеми. Пиер и Клодет Дювин. Те са френските ми агенти и много ги бива. Можеш да оставиш това на мене, Ед. Ще струва пари, разбира се, но те ще се залепят за семейството като таксови марки и ще са с тях през целия път чак докато преминат през швейцарската граница.
— Сигурно ли е?
Брейди се засмя.
— Скъпи ми Ед!
Хадън кимна, напълно удовлетворен.
В приятно обзаведения апартамент-мезонет на улица Алфред Брюно, 16-ти район, Париж, Пиер Дювин броеше парите, които му бяха останали в портфейла, а и въобще на този свят.
Тъмнокос, на около тридесет и седем години, Дювин често го вземаха за Ален Делон — звездата на френското кино. Той беше специалист по старинни предмети, бижута и живопис от 18-ти век. Работейки с една прилична комисиона, той държеше в течение Лу Брейди относно възможните разумни кражби.
Както всички знаят, Париж е мъртъв град през август. Той току-що беше започнал да се съживява през тази първа седмица на септември. Дори и сега имаше доста, свободни места за паркиране, а най-добрите ресторанти едва се пробуждаха и се подготвяха за още един печеливш сезон.
Обикновено Пиер и съпругата му прекарваха месец август на френската Ривиера — там, където имаше живот и действие — но Пиер беше претърпял неприятна пътна злополука и току-що излязъл от болницата. Клодет, жена му, която му беше толкова предана, остана в парижкия им апартамент, за да може да го посещава в болницата всеки ден.
Той опипа банкнотите и се намръщи.
Клодет излезе от банята и дойде при него.
— Пари? — попита тя, гледайки банкнотите, които той прекарваше през пръстите си.
Клодет, пет години по-млада от Пиер — дори в десет часа сутринта, току-що излюпила се от леглото — беше приятна гледка. Тя беше висока и стройна, с коса във венецианско червено и смарагдово зелени очи. С дълги крака, с гъвкаво тяло, тя играеше важна роля в машинациите на Дювин. Неведнъж беше съблазнявала някой възрастен богаташ, така че да я покани в дома си и с опитно око отбелязваше има ли нещо, което си струва да бъде откраднато, позволяваше му да я отведе в леглото си, а после, като се върнеше вкъщи, подробно описваше на Пиер предметите, които можеха да се откраднат, ключалките, алармените системи и тъй нататък. Тази информация той предаваше на Лу Брейди, който пък организираше кражбата.
Дювинови имаха щастлив, петгодишен брак и макар, че имаше моменти, когато Пиер беше без настроение, а понякога и лош, Клодет, разпознавайки ясно признаците, го успокояваше и приласкаваше докато си възвърне доброто настроение. Нито веднъж не бяха се карали, благодарение на успокояващото влияние на Клодет.
— Свършват ни парите — мрачно каза Пиер. — След като платя тази отвратителна сметка в болницата, практически нищо няма да ни остане.
Клодет нежно погали лицето му.
— Не се безпокой, съкровище, винаги излиза нещо. Дай ми пет минутки и ще има готово кафе за тебе.
Пиер я потупа отзад и се усмихна.
— Миличката ми, ти си сърцето, ти си ми живота.
Тя изтича към спалнята, докато Пиер започна пак да брои парите си. Имаше малко над десет хиляди франка. Направи гримаса. Между многото му таланти беше и джебчийството, където беше експерт. Откакто работеше с Лу Брейди, беше престанал да бърка по джобовете, но може би — притеснено си мислеше той — ще трябва да започне отново докато богатите се върнеха в Париж. Не му харесваше тази мисъл. Винаги имаше риск, а той беше загубил опитността си.
Докато Клодет внасяше поднос с кафе, телефонът иззвъня.
Те се спогледаха.
— Кой пък сега може да е това? — Пиер се изправи и взе слушалката. — Пиер Дювин — съобщи той.
— Тук е Лу Брейди. — Гласът идваше ясен по презокеанската линия. — Обаждам се от Вашингтон. Имам работа за тебе. Ще се срещнем на бара на хотел „Хилтън“ на летище „Шарл де Гол“ в единадесет и половина довечера. Доведи Клодет. — И линията замря.