Щом влезе в малката занемарена стаичка, видя, че лампичката на телефона свети. Момичето от рецепцията му каза, че има спешно повикване за него и му даде един телефонен номер от Парадайз сити.
Очите му светнаха.
Чичо му!
Набра номера.
— Сергас на телефона — каза, когато чу гласа на чичо си.
— Незабавно ела в хотел „Белведере“ в Парадайз сити — каза чичо му. — Вече си член на екипа на г-н Радниц — и затвори.
Сергас остави телефонната слушалка. Стоя неподвижен дълго време, а после започна бързо да оправя багажа си.
Дългото чакане беше свършило.
Глава 4
Фред Скунър, началник на охраната, на постоянна работа към Музея за изящни изкуства във Вашингтон, стоеше в горния край на трите широки крила мраморни стълби, водещи към фоайето на първия етаж, където бяха подредени експонатите на Ермитажа.
Скунър, малко над петдесетте, беше едър човек и носеше тъмносиня униформа с фуражка. Сърмените ширити в долната част на ръкавите подсказваха какъв ранг има.
До него стоеше агентът от ФБР Джак Тръмблър, в тъмен костюм и без шапка, а сакото му леко се издуваше там, където криеше специалния полицейски модел 38-калибров пистолет, в кобур, закрепен към раменете.
Двамата мъже наблюдаваха подредената опашка от хора, които чакаха да преминат през радарното устройство на охраната. Имаше на пост един служител от охраната при входните врати, който регулираше притока от хора. А пък друг упътваше хората към дългия щанд на гардероба, където те оставяха всичко, което носеха със себе си.
Тръмблър — строен и със суров израз на лицето, прехвърлил тридесетте — не харесваше задачата, която изпълняваше. Не беше точно такава неговата представа за действие и движение — просто да се навърташ и да наблюдаваш любителите на изкуствата и разни зяпачи, но инструкциите му бяха точни и ясни. Шефът му беше казал, че той и четиримата към него трябва непрекъснато да бъдат нащрек.
— Тоя проклет град — беше казал шефът му, — е пълен с побъркани. Всички експонати са осигурени с алармена система, така че шансовете за кражба са твърде малки, но някой побъркан може да направи пакост с някое шише киселина. От самия Президент чух, че в никакъв случай не трябва да има инциденти, и ако стане нещо — твоят задник ще посинее.
Същите инструкции от Белия дом бяха предадени и па Фред Скунър. Всеки един от неговите хора през последната седмица бяха в пълна бойна готовност, и напрежението вече започваше да личи. Дори когато Музеят се затваряше в 8 часа вечерта, служители от охраната оставаха да дежурят на смени през цялата нощ.
— Ще се радвам когато този купон свърши — каза Тръмблър. — Още една седмица!
Скунър кимна.
— Тия хора ми изглеждат наред, но човек знае ли? Има толкова много откачени с анти-руска настроения. Някой политически мотивиран човек може да се опита да увреди един от тези експонати. Смятам, че последната седмица ще е най-опасната.
— Искаш да кажеш, някой да дойде да огледа добре помещението и после пак да се върне?
— Така ми се струва.
— Ако някой направи поразия, ще се вдигне адски шум — мрачно каза Тръмблър. — И какъв шанс за Съветите да твърдят, че сме безотговорни! Няма да се учудя, ако се окаже те да са доволни в случай, че някой побъркан направи нещо.
— Мерките по охраната са най-добрите, които можем да осигурим.
— Да-а. Как се разбирате с тия скапаняци от КГБ?
— Никакъв контакт. Преструват се, че говорят само руски.
— И аз се преструвам.
Докато двамата си говореха, и докато непрекъснатият поток от хора се движеше нагоре по стълбите, в двора към Музея се оформяха нови опашки.
Малко синьо фургонче, с надпис „Градска електротехническа корпорация, Вашингтон“, приближи и спря до портала. Висок, чернокож мъж, облечен в познатата униформа на Корпорацията, се измъкна от колата и отиде до единия от охраната.
— Г-н Скунър се обади — каза той. — Имали сте неприятности с бушоните.
Пазачът огледа чернокожия мъж.
— А знаеш ли къде е таблото с бушоните?
— Че разбира се — ухили се чернокожият мъж. — Зад сградата.
Човекът от охраната, виждайки, че голям автобус с климатична инсталация приближава и спира, нетърпеливо махна с ръка на чернокожия мъж да мине. Фургончето потегли и зави зад сградата на музея, където нямаше охрана.
Пазачът се запъти към автобуса. От него слезе нисък, дебел, лъчезарен свещеник.
— Пастор Хардкасл — каза той. — Доведох паството си да види изложбата. Надявам се, че всичко е уредено.
Служителят от охраната беше предупреден, че тридесет и пет виетнамски емигранти ще пристигнат, водени от Преподобния Хардкасл.