— Билетите, сър? — помоли той, отдавайки чест.
— Разбира се. — Пълният свещеник извади кочан с билети и паспорт.
Служителят махна с ръка да си прибере паспорта.
— Това не е необходимо, сър.
— Казаха ми, че охраната е много стриктна. Помислих си, че трябва да донеса паспорта си.
Църковните служители — дебели или слаби — бяха, според пазача, дяволски наивни самаряни и филантропи, а и досадни. Той провери билетите, погледна жълтеникавите лица, които се взираха надолу към него от прозорците на автобуса, изсумтя и махна на шофьора.
— Продължете нататък, сър — каза той на свещеника. — Има проверка на охраната във фоайето. Моля, кажете на хората си да оставят всичко, което носят, в автобуса. Това ще спести време. Чадъри, чанти, бастуни и всякакви метални предмети.
— Разбирам. Благодаря ви. — И свещеникът се върна в автобуса, който приближи към входа на музея.
Пътниците се позабавиха преди да слязат. В автобуса цареше бъркотия, докато те се освободят от вещите си. На последните две жени трябваше да се подаде ръка. И двете бяха в напреднала бременност.
— Ах, по дяволите! — промърмори Скунър. — Я, погледни тая тълпа!
Той се взря надолу към групата виетнамци — мъже, жени, някои с малки деца — всичките облечени з националните си костюми: жените в „чионг-сам“, мъжете в бели ризи и черни панталони.
— Емигранти — продължи Скунър. — Падрето им е организирал този излет чрез дружеството „Братство на любовта“.
— Погледни тези двете жени — тихо се обади Тръмблър. — Изглеждат така, сякаш ще пуснат вързопите си всеки момент.
— Надявам се, за Бога, това да не стане!
Долу под тях, във фоайето, Чик Хърли — служителят от охраната при портала — също се взираше в двете хубави виетнамски момичета, които бяха в напреднала бременност.
Хърли — млад, малко прекомерно тежък, но не прекомерно интелигентен — бе избрал тази работа към охраната на музея, знаейки, че това ще е една стабилна служба с пенсиониране накрая, която изцяло ще задоволи неговата липса на амбиции и темпа, с който живееше. Преди десет месеца, след като чувстваше службата си сигурна, и тъй като нямаше екстравагантни вкусове, той се бе оженил. Жена му беше като него — без амбиции, но с отчаяната мечта да отгледа много деца. И двамата обичаха децата. Жена му също беше в напреднала бременност и се очакваше да роди всеки момент. Хърли, който душа даваше за пълната си съпруга, беше ужасен от това как се уголеми тялото й. Беше гледал доста филми по телевизията, описващи раждането, и толкова го бяха разстроили, че през последната седмица живееше в мъки, представяйки си пред какво беше изправена жена му. Като видя двете виетнамски момичета, приличащи на цветенца, усети как студени тръпки минаха по гърба му.
След като пълният свещеник подаде кочана с билетите и после се присъедини към групата си, Хърли напусна портала и се приближи към него.
— Има асансьор, сър — обърна се той към свещеника. — Тези две дами не бива да изкачват стълбите.
Свещеникът му отвърна с лъчезарна усмивка:
— Колко сте любезен! Каква загриженост!
Хърли се ухили самодоволно.
— Ами, аз самият очаквам моето да се роди всеки момент.
— Браво! Прекрасно!
Хърли посочи асансьора и бързо се върна на поста си при портала.
Докато останалите от виетнамската група се качваха по стълбите, свещеникът и двете бременни момичета влязоха в асансьора. Изчакаха останалите и после свещеникът им каза:
— Следвайте ме и, моля ви, не се отклонявайте — и се отправи към първата зала с експонати.
— Някои от тези виетнамчета са привлекателни — каза Тръмблър. — Не бих имал нищо против да повозя една-две от тях.
— Я, не се разсейвай! — сряза го Скунър. — Поеми дясното крило, а аз ще поема лявото. Ще обикаляме.
Докато виетнамската група се движеше от експонат на експонат, спирайки от време-навреме да послуша думите на свещеника, Тръмблър мина покрай тях, покрай специалната ниша, в която се помещаваше иконата на Екатерина Велика — която, впрочем, не задържаше много вниманието на посетителите — и после влезе в огромната зала, където бяха някои от най-хубавите платна в света. Тук тълпата беше плътна и той забеляза, че и петимата от КГБ се движеха из тълпата, а и двама от неговите хора също наблюдаваха какво става.
Свещеникът спря пред един от прозорците и като погледна надолу, видя малка синя камионетка да излиза от двора на музея. Погледна часовника си, а после тръгна към друг експонат. След десетина минути, както говореше, той лекичко кимна с глава на едно от бременните момичета. Тя се отдалечи от групата и се приближи към един служител от охраната, който се опитваше да скрие прозявката си. Той беше дежурил през нощта и с нетърпение чакаше да бъде сменен.