Като използваше мегафон, Скунър викаше непрекъснато:
— Няма пожар! Това е само лъжлива тревога! Всички да останат на местата си!
Тълпата се подчиняваше, като овце.
Тръмблър дойде до Скунър.
— Погледни! — и показа на Скунър пластична кутия. — Една съвременна димна бомба, и прочети тук…
Скунър прочете бележката, залепена на бомбата:
„РУСИЯ ДА ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ! От Анти-съветската лига.“
— Тоя мръсник е още тук — ядовито процеди Скунър. — Ще го открием!
Приближи един тантурест мъж от КГБ.
— Никой да не излиза, докато не проверим има ли нещо повредено! — сякаш излая той.
— Разбира се — отговори Скунър. — Това е фалшива тревога. Ще поговоря с тези хора.
Като използваше мегафона си, Скунър, който сега вече се потеше и знаеше, че ще има неприятности, обясни на тълпата, че някакъв шегаджия е задействал димна бомба, и че преди да напуснат сградата, ще трябва да оставят имената и адресите си. Нека, ако обичат, да се подредят на опашка във фоайето и когато е сигурно, че няма нищо повредено, ще могат свободно да си отидат.
Успокоени, хората започнаха да се смеят. Като че ли намираха, че е една хубава шега срещу Съветския съюз.
Веднага щом се освободи от посетителите първия етаж, хората от КГБ минаха през всички експонати, търсейки някакви повреди. Силно изненадан, Скунър си помисли, че всички приличаха на експерти по изкуствата. Един от тях, като отиде до иконата в стъклената витрина, се загледа втренчено в нея, после прекрачи през въжетата и откри, че стъклената витрина не е заключена.
Като видя това, сърцето на Скунър отиде в петите. Трябваше да зазвучи сирена когато човекът от КГБ отвори витрината.
Този от КГБ сграбчи иконата от витрината, взря се в нея с широко отворени очи, после отиде до Скунър, а лицето му беше станало виолетово от яд.
— Това е фалшификат! — изрева той.
Като чу това, Тръмблър се обърна и изтича до първия телефон.
Един черен Мерцедес, 280 SL, бавно се плъзна в двора на изоставена строителна фирма, и спря под един навес в дъното, който не се виждаше от улицата.
Ед Хадън погледна часовника си. Имаше да чака, кажи-речи, десетина минути. Беше напълно спокоен. Непоклатимо беше доверието му в Лу Брейди. Операцията бяха планирали добре. Само лошият късмет можеше да обърка нещо, а Хадън не вярваше нито на лош, нито на добър късмет.
След девет минути, в двора влезе една линейка. Висок, чернокож мъж се измъкна от нея, изтича до големите дворни порти и ги затвори. Шофьорът пък изтича до Хадън и с вдигнат палец му показа, че всичко е „о’кей“.
— Няма проблеми, шефе — лицето му грееше в усмивка. — Гладко като по вода.
Високият, чернокож мъж беше отворил задната врата на линейката и виетнамското момиче, без да е вече бременна, облечена в тъмночервени панталони и жълта блузка — дрехи, които я бяха чакали в линейката — изтича към Хадън. Тя подаде иконата през прозореца. Хадън я разгледа внимателно, остана доволен като видя, че е оригиналът, а после извади три плика. Два от тях даде на чернокожите мъже, а третият — на момичето.
— О’кей — каза той. — Отваряйте портите и дим да ви няма.
Високият отвори портите и Хадън, като помаха с ръка, тръгна с колата със скорост малко под позволената, излезе на улицата и се отправи към летището.
Като пристигна на паркинга на летището, посегна към задната седалка и взе куфара, който лежеше там. Отвори го, бутна настрана нещата, които бе взел за пренощуване и като натисна една скрита пружина, фалшивото дъно на куфара се отвори. Той плъзна вътре иконата, щракна и затвори куфара и като остави Мерцедеса, отиде пеша до залата за заминаване. Регистрира се под фалшиво име. Момичето, като разпозна у него някакъв високопоставен изпълнителен директор, му се усмихна предизвикателно.
— Полетът за Маями е след десет минути — каза тя.
Хадън кимна, спря да купи един брой на „Тайм“ и се отправи към чакалнята, присъединявайки се към други бизнесмени, също пътуващи за Маями.
Когато пристигна в Маями, той нае, един Линколн от гишето на „Херц“ и тръгна за Парадайз сити. Проправяйки пътя си в потока от коли, той погледна часовника си. Часът беше 15.05. Добре вървя, помисли си той. За миг дори не се и зачуди какво ли става с Ду Брейди, но се усмихна като си представи бъркотията в музея. Съвсем сигурно бе, че Брейди ще се е погрижил за себе ся и вероятно сега вече беше на път за Ню Йорк.
След още един час, Хадън влезе в галерията на Кендрик където Луис дьо Марни нервно се движеше напред-назад, премествайки предмети, после връщайки ги на мястото им — напрегнат от чакането. При вида на Хадън, дъхът му спря.