Карол почти откъсна вратата от пантите й, когато отвори.
Като се усмихна срамежливо и малко неестествено на Карол, този красив младеж настоя да влезе и разопакова пакета.
— Г-н Мавърик желае да е абсолютно сигурен, че сте напълно доволна, госпожо.
На Карол много не й се искаше да пусне този обаятелен млад човек в дома си. Всекидневната, както обикновено, беше в пълна бъркотия. Карол се оправяше чак късно следобед. Някак си тя и Лепски винаги оставяха всекидневната в пълен хаос преди да си легнат вечер. Как ставаше така, Карол никога не можеше да си обясни, но все едно — ставаше!
Но русокосият шофьор беше толкова очарователен, толкова очевидно не забелязваше бъркотията, че тя възвърна самочувствието си.
Пратката беше разопакована.
— В куфара с вашите инициали, госпожо, са сложени вашите тоалети, обувки и чанти — каза шофьорът. — А куфарът на г-н Лепски е празен. Ето и козметичното куфарче. Г-н Мавърик специално поръча да попитам дали ви харесва.
Карол още дълго време след като фургончето си беше отишло, разглеждаше жадно козметичното куфарче. Освен богатият асортимент от скъпа козметика, то съдържаше и портфейл от малко крокодилче за чекове, на който бяха изработени в релеф със златни букви нейните инициали, както и подхождащ му калъф за паспорт; имаше и несесер за маникюр — толкова елегантен, че Карол се страхуваше да го пипне.
Един час по-късно, три от най-добрите й приятелки, неспособни повече да задържат любопитството си, почукаха на вратата.
Това беше триумфът на Карол. Малката едноетажна къща трепереше от възгласите на завист, възхищение и топло чувство на възторг когато тя показваше покупките си.
И трите й приятелки не можеха да се успокоят докато тя не сложи всяка една от роклите и я демонстрира, разхождайки се из разхвърляната всекидневна. Но тъй като всичките й приятелки също имаха разхвърляни всекидневни, на никоя от тях не й пукаше каква е обстановката.
Беше празник за очите им това, което бе създал Мавърик, и те мечтаеха един ден и на тях някой да остави пари в наследство, та да могат да си съперничат с Карол.
Докато Карол сменяше тоалета си, най-добрата й приятелка правеше сандвичи, като използваше студеното пилешко и шунката, които Карол беше заделила за вечеря на съпруга си. Те се нахвърлиха и върху бутилката му с уиски „Къти сарк“, която Карол бе купила вместо предишната. Стана голям купон, та дори и с песен на няколко гласа, който Карол водеше с пълно гърло, а другите й пригласяха и се вдигна такъв шум, че кучетата на съседите започнаха да вият.
Най-накрая, към 6 часа следобед, купонът свърши. Момичетата трябваше да тичат до вкъщи, да стъкмят нещо за вечеря на съпрузите си. Карол, леко пийнала, отново седеше пред козметичното куфарче и докосваше великолепните шишенца и бурканчета и въздишаше от удоволствие.
Тогава си дойде Лепски.
Беше прекарал измерителен ден. Началникът Фред Теръл се беше върнал от отпуск. Лепски трябваше да го запознае с всички престъпления, случили се през неговото отсъствие. Макар че не бяха нещо важно, Лепски обичаше така да изкара нещата, сякаш ако не е било поверено ръководството на него, то Парадайз сити би бил на колене Теръл, който добре познаваше Лепски, го беше изслушал търпеливо, кимайки с глава и пускайки дим от лулата си. Той обобщи: Десет откраднати коли, десет намерени коли, три кражби с взлом — не толкова тежки — и петима пияни шофьори.
— Добре, Том — каза Теръл. — А сега си тръгвай и приятно прекарване през ваканцията.
Сержант Биглър влезе в стаята.
— Докладваха, че един побъркан с пушка стреля по лампите в една висока сграда. Дежурните коли са вече там. Да хвърли ли и Том един поглед?
Теръл кимна.
— О’кей Том, последната ти задача. Хвърли един поглед.
Това беше като храна за Лепски. Хвърли се в колата си и се впусна по булевард Парадайз с виеща сирена. Нищо друго не му правеше по-голямо удоволствие от това да накара някой Ролс-ройс, Бентли или Кадилак да свърнат бързо настрана от пътя му.
Като пристигна на мястото, завари десетина униформени полицаи да зяпат към един прозорец далече горе на 17-етажна сграда.
— Ей го там, горе — каза един от полицаите. — Стреля.
Лепски потупа пистолета си.
— Да вървим — каза той.
Съзнавайки, че голяма тълпа стои и наблюдава сцената, съзнавайки също, че телевизионният екип беше пристигнал, Лепски не бързаше — нарочно мина бавно към входа на високата сграда, като се надяваше, че тия глупаци от телевизията го снимат.