— А какво стана с Кендрик?
— Чист е. Наистина обърнахме галерията му наопаки.
Лепски повдигна рамене.
— О’кей. Тогава може да е къде ли не.
— Можеш да го повториш това, но Президентът е страшно ядосан и напрежението е жестоко. — Джейкъби въздъхна. — А-а-х, човече! Блазе ти, че си във ваканция.
— Ами тази награда? Представи си, че ти намериш иконата — мислиш ли, че ще можеш да вземеш парите?
Джейкъби се засмя.
— Няма да я намеря, Том, но дори и да можех да я намеря, ченгетата не получават награди. Ти ми го каза веднъж, нали?
— Да, но все пак…
Джейкъби свърши със сандвича си, потупа Лепски по ръката и се смъкна от високата табуретка.
— Обратно в мелницата. Приятно прекарване на отпуската.
Лепски се прибра вкъщи. Продължаваше да мисли за наградата от 200 000 долара. Някой смотаняк в края на краищата ще пропее, и ще намерят иконата, и смотанякът ще си прибере парите.
Седеше и трупаше фасове в пепелника, когато Карол се прибра. Той едва я позна — толкова блестяща беше.
— Ф-ю-ю-ю-ю! — Подсвирването му можеше да се чуе чак в края на улицата. — Миличка! Изглеждаш великолепно! — и скочи на крака.
Като видя погледа му, Карол бързо се дръпна назад.
— Да не си посмял да ме доближиш! Приготви ли си багажа?
Лепски въздъхна.
— О, разбира се.
— Тогава за какво си облякъл този работен костюм? — попита строго Карол. — Ти няма да пътуваш в това идиотско нещо. И какво мислиш, че правиш като стоиш с шапка вкъщи?
— Гледай, мила, опаковах си всичките проклети нови дрехи.
— Тогава разопаковай ги! Ще пътуваш със спортното сако и тъмносините панталони. Ще сложиш бледосинята риза и винената вратовръзка!
Към 17.00 часа Карол също не я свърташе на едно място. Все се оглеждаше в огледалото в антрето, поглеждаше часовника си, а Лепски — сега вече издокаран в новата си премяна — крачеше из всекидневната и си тананикаше тихичко.
— Времето напредва — каза Карол. — Дано таксито не закъснее.
— Такситата никога не закъсняват. — Изведнъж изразът на лицето му се промени от закъснялата реакция. — Такси ли?
— Да не искаш да ми кажеш, че не си поръчал такси? — Карол просто пищеше.
Лепски се втурна към телефона. Джоу Дюкас, който завеждаше местната таксиметрова служба и беше негов добър приятел, му каза, че няма да има проблем изобщо. Ще пристигне такси навреме, за да ги закара до летището в 18.00 часа Лепски затвори телефона, усмихвайки се самодоволно.
— Знаеш ли, миличка, понякога прекалено се нервираш. Таксито е на път.
Карол въздъхна.
— Не мога да разбера как можеш да си толкова добър полицай. Изглеждаш пълен идиот за дребните неща от живота. — После му се усмихна. — Но те обичам, Том.
Лепски наостри уши като ловно куче.
— На таксито ще му трябва половин час, така че ако…
— Лепски! Я се засрами!
В 17.15 часа таксито пристигна и един едър, засмян чернокож мъж тръгна по алеята към къщата.
— Хайде, тръгваме! — възбудено извика Карол. — Дай му багажа, Том.
Лепски подаде двата сини куфара, които мъжът понесе обратно по алеята. Лепски усети, че всичките им съседи бяха наизлезли в дворовете си. Едно момченце държеше японско знамение, което размахваше. За Лепски то винаги беше като героя от комиксите „Дени Угрозата“, но точно сега хлапето изглеждаше изпълнено с доброжелателност и добро настроение.
С козметичното куфарче в ръка, Карол излезе на алеята и се почувства като филмова звезда в блестящия си тоалет. После спря.
— Том! Изключи ли тока и водата?
Лепски затвори очи и простена тихо.
— Точно се канех да го направя!
Изтича обратно в къщата под погледите на съседите.
Карол чакаше със застинала усмивка на лицето, а кракът й нервно потропваше и усещаше приглушените гласове когато новината се предаваше от уста на уста, през оградите, как Лепски е забравил да затвори крановете и изключи електричеството. Всезнайковците клатеха глави с неодобрение.
Изведнъж откъм къщата се чуха страховити ругатни. Карол, ужасена от използваните думи, изтича вътре само за да намери Лепски, прихванал кървящата си ръка.
— Проклетия, гаден кран не ще да се завие! Ранен съм! — изрева той.
— Кранът вече е затворен докрай! — извика Карол.
— О’кей, значи проклетникът е затворен, а на мене ми тече кръв!
Карол се втурна в банята, намери цитопласт и го лепна върху драскотината.
— Ще изпуснем самолета!
Като затръшнаха и заключиха вратата, те се втурнаха по алеята, и се стовариха в таксито.