— Може би пък, Дювин няма намерение да ни погоди номер — каза той, без много надежда. — Може би, правим от мухата слон.
Хадън вдигна пакета, увит като подарък и го постави на коленете на Брейди.
— Отивам да си лягам. Не се безпокой за слоновете. Не се безпокой за мухите. Просто направи така, че Кендрик да си получи иконата, а ние да си получим парите.
Оставяйки Брейди да гледа втренчено и с безпокойство пакета на коленете си, Хадън мина през бара и отиде до асансьора.
Василий Вреншчов беше руската връзка на Херман Радниц. Той беше набит, здраво сложен мъж, с оплешивяваща глава и с очи като черни бобчета, забучени в бяло тесто.
Живееше в, скромен тристаен апартамент в Зелинбурен, малко извън Цюрих. Апартаментът беше собственост на швейцарската му любовница, която му позволяваше да живее там, без досадната намеса на полицията. Много от времето си прекарваше в пътуване до Москва и обратно и за него имаше много добро мнение сред висшия ешелон на Съветския съюз.
Тази сутрин, Радниц му се беше обадил да то покани за обяд във вила „Хелиос“ — една от многото луксозни резиденции на Радниц — която се намираше на няколко километра извън Цюрих, разположена върху осем декара декоративни градини, до езерото, със собствено пристанище и моторници, без да споменаваме луксозната яхта, на която — когато Радниц беше в подходящо настроение — даваше приеми.
Василий Вреншчов винаги с удоволствие приемаше покана, отправена от Радниц. Той беше уреждал редица печеливши сделки между Радниц и Кремъл и Радниц винаги му изплащаше комисиона, с която се кредитираше цифровата му банкова сметка в Цюрих Банк — пари, за които нищо не знаеха в Кремъл.
Като остави овехтелия си Фолксваген-бръмбър на паркинга пред вилата, Вреншчов се изкачи по мраморното стълбище, което водеше до внушителния портал на вилата. Натисна звънеца и се обърна да погледа прекрасните лехи с цветя, после погледна със завист към пристанището, яхтата и изгледа към езерото.
Вратите се отвориха и един възрастен иконом леко му се поклони.
— Г-н Радниц ви очаква, г-н Вреншчов — каза той. — Моля, последвайте ме.
— Приятно ми е да те видя пак, Митен. Кажи ми, какво си подготвил за обяда ми? — попита Вреншчов, докато си сваляше шапката и минаваше през огромния вестибюл, украсен с рицарски доспехи и прекрасни гоблени.
— Стриди и шотландска яребица, сър — отвърна Митен, като се усмихваше. Той добре знаеше какъв чревоугодник е този руснак. — Стридите пристигнаха със самолет от Англия тази сутрин.
Вреншчов завъртя очи.
— Прекрасно! А г-н Радниц? Вярвам, че е добре.
— Той изглежда в отлично здраве, сър — отговори Митен и поведе Вреншчов по един дълъг коридор до кабинета на Радниц.
Радниц седеше зад голямо, старинно бюро, покрито с безразборно разхвърляни книжа. Когато Вреншчов влезе той стана на крака, с широка, гостоприемна усмивка.
— Приятно ми е да те видя пак, Василий — каза той, като заобиколи бюрото, за да се ръкува. — Много любезно от твоя страна да успееш да дойдеш в такъв кратък срок. Седни. Малко водка?
Вреншчов разположи килограмите си в един стол до бюрото.
— Да, с удоволствие, г-н Радниц. Много мило.
Митен сервира водка в големи кристални чаши, с натрошен лед.
— Пура?
— Не бих могъл да поискам нищо по-добро.
Митен взе пура от кутията на бюрото, отряза края й, подаде я на Вреншчов, предложи огънче, а после с поклон се оттегли от стаята.
— А мадам? Добре ли е?
— Да, благодаря. Климатът на Цюрих не е много по нейния вкус, но го понася.
Радниц запали пурата си, след това вдигна чашата си, кимна на Вреншчов, който също вдигна чашата си, и отпиха.
Получи се малка пауза, а после Радниц каза:
— Мисля, че е време да поговорим, Василий. Минаха три месеца откакто се срещнахме за последен път. Имаш ли новини за мен?
Вреншчов повдигна кръглите си рамене.
— Казанския язовир ли?
Студенината се появи в прикритите от клепачите очи на Радниц.
— Какво друго, ако не Казанския язовир?
— Да. Ами, можете да сте сигурен, че аз работя за вашите интереси, г-н Радниц, както винаги го правя и ще го правя.
— Е, и…?
— Това, разбира се, е огромно начинание, г-н Радниц — каза Вреншчов с мазна усмивка. — Разходите…
— Това вече го говорихме — го спря Радниц ядовито. — Готов съм да финансирам половината проект. Вашите хора — другата половина. Моите технически ръководители ще осигурят помощ и съвети. Това е моето предложение. А сега искам да знам, какво правят вашите хора за това?
— Ами, ако трябва да съм искрен, г-н Радниц — Вреншчов спря за да отпие, — нашите хора се колебаят. Както можете да сте сигурен, аз настоятелно ги съветвах за вас, но те мислят, че трябва да се консултират и с други предприемачи, да видят дали язовирът може да се построи за по-малко пари.