Вреншчов довърши брендито си.
— За щастие, г-н Радниц, това не е от моята компетентност. Ние като че ли се отдалечихме от Казанския язовир, който е от компетентността ми.
— Нали говорех за лост. Налей си още бренди, скъпи ми Василий.
— Това е мило — Вреншчов доста свободно си сипа от гарафата от кристално стъкло. — Прекрасно бренди.
— Приемам, че твоите господари ще се радват да си върнат иконата.
— Разбира се. Иконата е един от най-хубавите експонати в Ермитажа. Винаги е привличала интереса на туристите, а стойността й не може да се пресметне.
Радниц дръпна от пурата си.
— Това е лостът, който споменах. Просто си представи, че съм в състояние да върна иконата на Ермитажа и да ви дам доказателства, че Президентът е излъгал като е казал, че тя е още в Щатите — мислиш ли, че господарите ти ще са доволни дотолкова, че да ми дадат договора за язовира в Казан? Просто си представи, че мога да докажа, че иконата е напуснала страната на следващия ден, след като е била открадната, въпреки мерките за сигурност, включващи цялата полиция, Федералното бюро за разследване, ЦРУ, армията и флота. Ако всичко се пипа добре, широката гласност в световната преса — веднъж след като информацията хитро е изтекла — би направила Президента за смях, не мислиш ли?
Вреншчов наведе глава настрани.
— Да, това е очевидно, г-н Радниц. В състояние ли сте да върнете иконата, или това е само предположение?
— Зависи от твоите хора. Ако аз получа договора за Казанския язовир, те ще получат иконата.
Вреншчов пое дълбоко въздух.
— Г-н Радниц, влизам в делови отношения с вас от доста време и съм свикнал да разчитам на всяко изявление, което правите. Да разбирам ли, че иконата е у вас?
— Не казах това. Казах, че мога да я получа. Ще ми струва доста пари, но съм готов да платя за иконата, при условие, че получа договора.
— Значи тя не е повече в Щатите?
— Не.
Вреншчов почака с надеждата Радниц да каже къде е, но тъй като замълча, той попита:
— Можете ли да гарантирате нейното връщане?
— При положение, че твоите хора ми гарантират договора за язовира — отговори Радниц, като гледаше право към Вреншчов. — Можем да направим размяната тук. Ти вземаш иконата, аз вземам договора.
— Това е много интересно предложение, г-н Радниц. Утре тръгвам за Москва. Мога да кажа на моите хора, че иконата фактически не е вече в Щатите, нали?
— Можеш да им го кажеш и те ще я имат след десет или петнадесет дни.
Вреншчов кимна.
— Можете да сте сигурен, че ще направя всичко, което е по силите ми в полза на вашите интереси, г-н Радниц, но, разбира се, не мога да кажа как ще реагират моите хора. Язовирът ще струва огромна сума пари. Надявам се, че те ще сметнат, че иконата е достатъчна, за да наклони везните на ваша страна.
— Това, разбира се, си е тяхна работа. — Решен да направи печалба от руснаците, той продължи: — Дори и да не ми дадат договора, аз нямам нищо против да купя иконата от моите хора, с които съм в контакт, ако твоите господари са склонни да платят за нея.
— Колко би струвала, г-н Радниц?
Като имаше предвид намерението си да не плати на Кендрик нищо за иконата, Радниц каза:
— Шест милиона долара. — И като видя как Вреншчов се сепна, той добави. — На свободния пазар, тя би струвала поне двадесет хиляди долара. Твоите хора не само ще я получат на ниска цена, но и ще могат да натрупат значителен политически капитал. Кой знае? Президентът може и да им възстанови сумата за иконата. За да избегне по-нататъшната публичност, много е вероятно той да направи това.
— Значи, имам две предложения: или вие получавате договора за язовира и връщате иконата, или не получавате контракта, но ще продадете иконата на моите хора за шест милиона долара. Това така пи е?
Радниц се изправи.
— Прекрасно си разбрал, скъпи ми Василий. Осигури ми договора и аз ще ти платя четвърт милион швейцарски франка. Ако не успееш, но твоите хора платят шест милиона долара за иконата, аз ще ги изплатя петдесет хиляди швейцарски франка. Ясно е, че ще ти бъде по-изгодно да натиснеш за контракта.
— И вие можете да сте сигурен, че ще го направя, г-н Радниц.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Ще ви се обадя в рамките на една седмица — каза Вреншчов, докато Радниц го изпращаше до вратата.
— Митен е сложил малък пакет в колата ти — каза Радниц. — С най-добри чувства за мадам.
— Колко мило! Колко сте внимателен! — Алчните очички на Вреншчов светнаха.
Радниц се засмя и помаха с ръка за довиждане.
На третия ден от престоя им в Париж, Пиер Дювин заведе двамата Лепски да разгледат забележителностите на Париж. Пиер познаваше Париж като петте си пръста. След кратка обиколка на Лувъра, той ги заведе в Нотр Дам, после до Св. Шапел и накрая — на върха на Айфеловата кула. Коментарът му беше толкова интересен, че даже и Лепски започна да приема тази обиколка с културна цел.