Когато преди това Пиер им беше направил своето предложение, Лепски и Карол, както обикновено, се изпокараха в хотелската си стая. Лепски беше казал да върви по дяволите разглеждането на забележителности. Той искал да обикаля пеша из улиците и да види как живеят французите. На кой ли му е притрябвало да разглежда някакви скучни музеи?
Карол не искаше и да чуе.
— Време е, Лепски, да придобиеш малко култура! Всичко, за което мислиш е престъпленията, храната и жените. Ще използваш този шанс да усъвършенстваш ума си!
Лепски издаде звук като че ли оса бе затворена в бутилка, но се подчини.
Те се върнаха в хотела в шест без десет, всичките леко изтощени и с подути крака.
— Тази вечер ще отидем в Тур д’Аржан — каза Пиер като влязоха във фоайето на хотела. — Един от големите ресторанти на Париж. След това, отиваме в Лидо. Запазил съм маса. — Той бутна с лакът Лепски. — Страхотни момичета.
Лепски веднага светна.
— Чудесно. Какво ще кажеш за едно питие, Пиер? Нека момичетата да се качат горе, а ти и аз да си промием сливиците.
— Лепски! Трябва ли да си толкова вулгарен? — възкликна Карол.
— Вие двечките вървете горе — каза Лепски, и като хвана Пиер за ръката, го побутна бързо към бара.
Това беше възможността, която Клодет отдавна чакаше. Когато двете вървяха по коридора към стаите си, тя каза:
— Карол, скъпа, това козметично куфарче, което имаш. Направо ти завиждам! Искам да убедя Пиер да ми купи точно такова.
— Но ти не си дори видяла какво е отвътре — откликна Карол, като отключваше вратата на спалнята си. — Влизай. Ще ти го покажа. Прекрасно е!
Те влязоха в стаята. Карол отиде до едно шкафче, отвори го и извади козметичното куфарче, постави го на масата и го отключи.
— Погледни! Не е ли супер?
Клодет не бързаше. Тя насърчи Карол да извади всичко отвътре, разглеждаше всяко нещо и издаваше леки възгласи на възхищение, докато куфарчето остана празно. Тогава тя разгледа вътрешността, като хвалеше изработката, докато Карол, преливаща от гордост, я наблюдаваше.
Тогава Клодет затвори куфарчето и го повдигна, за да се полюбува на външната му страна, забелязвайки, че отвън има поне три инча повече отколкото отвътре.
— Съвършено е! — възкликна тя. — Но е малко тежко.
— Да, но е здраво! Том никак не обича да го носи.
Клодет се засмя като го поставяше на масата.
— Е, аз бих го носила с удоволствие. Трябва да говоря с Пиер.
Тя наблюдаваше как Карол с любов и внимание поставяше обратно всяко едно от нещата, видя как Карол заключи куфарчето, като забеляза кой е ключът и после каза:
— Е, мила, почини си. Ще се срещнем всички долу във фоайето в осем часа. Много се надявам да ти е харесал деня.
— Наистина беше чудесно! Нямам думи да ви благодаря и на двамата! Страшно сте милички! Буквално ни глезите. А сега, за довечера. Настояваме да бъдете наши гости. Толкова направихте за нас… но сега, моля те…
— Ами, разбира се — усмихна се Клодет. — За нас е удоволствие. Толкова се радваме, че намерихме такива добри приятели. Добре, ще кажа на Пиер.
Клодет се върна в стаята си и нетърпеливо зачака Пиер, който си дойде около час по-късно, леко зачервен.
— Боже мой! — възкликна той, като държеше главата си. — Как само пие този човек! Какво ново?
— Куфарчето има двойно дъно и е много тежко когато е празно. Иконата трябва да е в него.
Клодет продължи да обяснява като привеждаше повече аргументи, а Пиер слушаше.
— А ключът?
— Нищо не е. Една фибичка би отворила ключалката.
Пиер дълбоко пое въздух.
— Трябва да седнем и да помислим, скъпа.
— Ти мисли, съкровище, а аз ще взема душ Имаме дълга нощ пред нас.
— И имаме още шест дни. Това не бива да се насилва.
— Поне те плащат тази вечер — каза Клодет като започна да се съблича.
След прекрасната вечеря в Тур д’Аржан, те всички отидоха в Лидо — това блестящо заведение за музикални представления на Шан-з-Елизе.
Въпреки че Лепски беше впечатлен от величествената гледка, откриваща се от прозорците на ресторанта към окъпаната в светлина Нотр Дам, той се поопъна когато Пиер предложи знаменитата пълнена патица. Лепски каза, че не си пада по претенциозна храна и ще си поръча пържола.
— Нищо такова няма да правиш! — сряза го Карол. — Ти си в Париж и трябва да се възползваш от прекрасната храна.
— Не може ли човек да яде каквото му харесва? — сърдито промърмори Лепски.