— Ще поръчаме патицата — твърдо заяви Карол.
Когато сервираха патицата, Лепски я опита с подозрение, а после заяви:
— Това не е лошо! Слушай, миличка, трябва да опиташ да направиш това когато се приберем. Карол готви чудесно — добави той, като се обърна към Пиер.
— Яж и мълчи! — отново го сряза Карол.
Най-накрая, като свършиха вечерята, Лепски щракна с пръсти за сметката. Той видимо пребледня като видя колко струва вечерята и отново пребледня като попита Пиер какъв бакшиш да остави. Той отброяваше френските банкноти, мърморейки си, а после с гракащ смях, каза на Пиер:
— Това заведенийце няма да банкрутира — и получи силен ритник по пищялката от Карол.
Но момичетата от шоуто в Лидо премахнаха потиснатостта му, и когато най-после се прибраха в хотела, около 2 часа, Лепски заяви, че е бил един страшен ден.
— Утре е последният ви ден в Париж — каза Пиер в асансьора, когато се качваха към стаите си. — Предлагам да посетим Левия бряг и да се поразходим в старите квартали. Има много неща за гледане, после трябва да отидете и във Фоли Бержер — пак момичета и страхотно шоу. Предлагам да вечеряме в Гранд Вефур — друг един от големите ресторанти на Париж. И този път ние ви каним, Том.
Лицето на Лепски светна, но Карол не искаше и да чуе.
— Не, ние ви каним — твърдо каза тя. — Настояваме.
Тя се направи, че не чува лекото изстенване на Лепски.
Стана един приятелски спор докато се качваха към стаите си, но Пиер, знаейки какво ще представлява сметката за следващата вечер, благосклонно прие те да бъдат гости на Лепски.
Докато Лепски протестираше когато бяха вече в стаята си, като казваше на Карол, че трябва да се е побъркала, за да хвърля парите по този начин, Дюви-нови, в тяхната стая, се спогледаха.
— Имах ужасното чувство — каза Клодет, — че те ще оставят ти да плащаш утре. Трябва да пестим разходите, съкровище.
— Знаех, че тя ще настоява. Не бих предложил Гранд Вефур, ако не бях сигурен. — Той се усмихна мило на жена си. — Забавляваш ли се с всичко това?
— Да можехме само да живеем така винаги! — Клодет започна да се съблича. — Ти, какво, измисли ли нещо?
— Мислих, разбира се. Не можем да направим нищо докато не пристигнем в Монтрьо. Все още се чудя как мога да вляза във връзка с Радниц. Това е проблемът, пиленце.
— Имаме шест дни. Изморен ли си?
— Не чак толкова уморен — каза Пиер, като гледаше голото й тяло с обожание и започна бързо да се разсъблича.
На летището в Цюрих един висок, слаб мъж, със сламено-руса коса — подрязана и добре оформена до яката му — в тъмносин бизнес костюм, с куфар в ръка, се движеше заедно с другите пътници, току-що слезли от самолета от Ню Йорк, към гишето за паспортен контрол. Като се придвижи напред в опашката, видя двама мъже в цивилно облекло, стоящи зад служителя от паспортната служба и си помисли, че това са от охраната.
Когато дойде редът му, той подаде паспорта си. И тримата мъже впериха очи в него.
— По работа ли сте тук, г-н Холц? — попита служителят от паспортната служба.
— Не. На гости на приятели — отговори Сергас Холц на немски така, както той го говореше, с хладен тон, изяждайки част от думите, — Ще остана тук само седмица.
— Приятно прекарване.
Сергас Холц тръгна към митническия контрол. Имаше дълга опашка от отчаяни от задържането пасажери, които стояха и чакаха докато няколко митничари в сиви униформи преглеждаха багажа им.
Със саркастична усмивчица на уста Холц чакаше търпеливо. Той намираше за забавно цялото това забавяне и това усилие за нищо. Отвори куфара си и наблюдаваше как митничарят претърсва, като пръстите му опипваха вътрешността на куфара и Холц беше благодарен, че не се наложи да носи със себе си козметичното куфарче и да мине през тази митническа проверка.
— Благодаря, господине — каза митничарят и като остави Холц да върне нещата си обратно в куфара, мина към следващия пасажер.
Холц отиде до бюрото на Херц. С кредитната си карта „Херц“ успя бързо да си набави кола — Форд Ескорт. Помоли за карта на града с указател за улиците и веднага му дадоха.
Чичо му му беше дал два адреса. Като седна в колата, която нае, той проследи по картата улиците и намери адресите, след което се отправи към центъра на града.
На първия адрес намери един жилищен блок, доста занемарен, недалеч от летището. Трудно намери свободно място за паркиране, после влезе в сградата, качи се на скърцащия асансьор до третия етаж и позвъни на звънеца на една тежка дъбова врата. След известно забавяне, вратата се отвори и един мъничьк човек с брада, някъде над шестдесет и пет години, облечен в сива фланелена риза и тъмнокафяви панталони от рипсено кадифе, подозрително надникна и го огледа иззад очилата си с дебели стъкла.